Тя загря, като си пъхаше носа навсякъде из апартамента му, докато той беше в кухнята и приготвяше нещо разхладително. „Хвана я да гледа втренчено леглото, което беше голямо — изяж се, мила моя“ — искаше да й каже, но все пак се въздържа. Тя се спря пред планинския пейзаж на стената и пред снимката на Пол и на приятеля му Джак, изкачващи Пинакъл преди много години.
— Вашият брат? — беше го попитала тя, но Пол отрече и тя загуби интерес.
След това се разходи из дневната, като прокара ръка по кожата на креслото му, огледа евкалипта, който току-що беше донесъл, за да се пребори с лошите миризми. Спря се пред снимката на майка му и баща му и каза:
— Приличате на баща си.
Това може би не можеше да се приеме за ласкателство — особено когато една жена констатира, че приличаш на човек, който винаги ти се е струвал древен.
— Значи току-що се връщате от Вашингтон? — попита тя, като постави касетофон на масата помежду им. Вместо сутиен под тениската си носеше червена лента с надпис СПИН.
Пол веднага надуши, че е бивше хипи, чиито радикални политически разбирания са се охладили до нормалната температура на един компютър.
— Върнах се преди няколко дена. Дори не съм стъпвал в офиса си досега. Бях шеф на сигурността на сенатор Ашфорд от Кентъки.
— Как се разбирате със сенатора?
— О, той е страхотен играч на голф.
— Той още ли се опитва да забрани на жените да упражняват своите репродуктивни права?
Въпрос капан. И то в толкова ранна фаза на интервюто.
— Ни най-малко — отговори той. — Убеден съм, че одобрява репродукциите от всякакъв вид.
В ума му се появи картината на сенатора и последното му гадже на задната седалка на колата да упражняват въпросните права.
— Разбирам. Вие имате толкова вълнуваща кариера, Пол. Надявах се да ми се отдаде случай да разговарям с вас. Спечелили сте научна степен в Харвард заради студентските си изследвания и сте получили магистърска степен в Североизточния университет по криминално правосъдие, мисля, че така ми съобщихте по телефона?
— Точно така.
— Били сте детектив в отдел „Убийства“, преди да напуснете полицейското управление в Сан Франциско преди няколко години, нали?
— Да.
— Колко случая, свързани с убийство, сте имал през годините в Сан Франциско?
— Десетки.
— Кой според вас е бил най-трудният ви случай?
— Зависи какво имате предвид. Най-лошите моменти бяха, когато заловим лошото момче, а съдът го пусне на свобода.
— Сигурно е ужасно да арестувате убиец и след това някой адвокат да го спаси от затвора. Често ли се случва това?
— По-малко през последно време.
Тялото на жената винаги имаше някаква част, която да привлича мъжките очи. Пол просто не можеше да откъсне поглед от коленете й, които мъжете са потупвали сигурно през целия й живот.
— Освен това — продължи той — с течение на годините се научих, че дори когато официалната система не работи гладко в даден отделен случай, обществото има тенденцията само да наложи наказанието. И така трябва да бъде.
— Какво имате предвид? Саморазправа? Линчуване?
— Не точно. Остракизъм. Невъзможност да се намери работа. Развод. Жената винаги знае. Самота. Депресия. Вина. Това най-вече. И да погледнем нещата в лицето — понякога на гражданите наистина им се налага да вземат правосъдието в свои ръце.
— Дай ми пример, Пол.
— О, Ели Неслер. Тя уби гада, който бе насилил сина й. Застреля го направо в съдебната зала. Ако не го беше сторила, той нямаше да получи наказанието, което заслужаваше.
— Значи сте съгласен с нейния акт на насилие? — учудено повдигнати вежди.
— Определено.
— Когато идва от един детектив по убийствата, подобен израз звучи доста смущаващо.
— Бивш детектив по убийствата — усмихна се Пол. — В момента съм частен детектив. Офисът ми е в Кармел.
За съжаление моливът й не се раздвижи. Явно не бе заинтересувана да рекламира „Ван Уегънър инвестигейшънс“.
— Дори да е така. Нима сте съгласен, че понякога един отделен гражданин може да бъде оправдан за убийството на друго живо същество? Нямам предвид в момент на самозащита, разбира се.
— Понякога.
Тя си свали очилата и разкри неодобряващия поглед на либерала с кървящо сърце.
— Кога? — попита тя.
— Как стигнахме до тази тема? — въздъхна Пол. — Разбира се, че вярвам в закона. Лицензът ми зависи от това.
— Звучите, сякаш се опитвате да избегнете въпроса ми.
Нека да поговорим за Ели Неслер.
— Една добра майка — каза Пол.
— Но тя бе арестувана и прекара много години в затвора. Не й позволиха да отгледа сина си. Мислите ли, че резултатът от действията й е добър?