— Синът й разбира — отвърна Пол, като му се искаше да сложи край на разговора. Защо ли й позволи да се напъха в тази опасна зона? Не можеш да обвиняваш хора като нея. Те или разбират нещата, или не ги разбират. — Тя е направила каквото е трябвало.
Естествено, нямаше никакво намерение да споменава на когото и да е, че и той беше сторил същото.
Преди седем месеца Пол беше убил един убиец — не да възстанови поругана чест, а просто за да прекрати властването на ужаса. Никой не знаеше и никой нямаше да научи. Върна се към миналото, пред него отново се появяваха ужасените очи на Нина и Боб, проектирани върху ослепителната снежна покривка, и разбра, че би го извършил отново. Не беше горд със себе си. Понякога трябва да направиш това, което трябва да се направи.
Студеното примитивно нещо в него, което бе извършило този акт, сигурно винаги бе съществувало. Вероятно съществува във всеки човек, но може да изживееш няколко живота, без да заподозреш присъствието му. Той не знаеше, а осъзнаването, че подобно нещо витае в него, накара старото закоравяло ченге да се чувства неудобно. С онзи акт на неузаконено насилие той бе прекъснал връзките с обичайните си разбирания и бе унищожил идеалите, които го бяха ръководили през целия му съзнателен живот.
— Мислите ли, че съдебните заседатели сгрешиха, като я признаха за виновна и я изпратиха в затвора? — проговори отново интервюиращата.
— Да.
— Но хората не могат просто да се разхождат наоколо и…
— И да изнасилват чужди деца — довърши Пол, който все повече се дразнеше.
Искаше да разговарят за „Ван Уегънър инвестигейшънс“. Тя изглежда много добре се бе насочила към въпроси, разкриващи разбиранията му, които в никакъв случай не би желал клиентите му да прочетат утре във вестниците. От друга страна, просто не можеше да се въздържи.
— Това е свободна страна — продължи той. — Аз имам лично мнение по тези въпроси, но в работата си спазвам установените правила.
— Вашето лично мнение ли беше причината да напуснете полицейското управление на Сан Франциско? А две години по-късно полицейското управление на Монтерей?
— Предпочитах да играя своето собствено шоу. Това е естествен напредък в кариерата.
— Добре, Пол — усмихна се тя. — Вашият офис е разположен точно тук, в Кармел Долорес. Какви случаи поемате?
Разкажете ми за своята работа.
— „Ван Уегънър инвестигейшънс“ се занимава с много неща — започна Пол, като се почувства далеч по-благоразположен към нея, когато най-сетне зачекнаха желаната тема. — Голяма част е свързана със съдействане на бизнесмените да си върнат лошите кредити. Данъци. Спорове за попечителството над деца. Откриваме скрити завещания. Намираме изчезнали хора. Лично аз работя много с адвокати, като им помагам да оформят защитите си. Най-вече по криминални случаи.
— Какво е най-доброто в работата ви?
— Това, че дейността ми е предимно навън, не съм от хората, които обичат да си стоят в офиса.
— Не, наистина не ми изглеждате като кабинетен плъх. Какво е най-лошото в работата ви?
— Трябва да си призная, че обичам работата си.
— Все трябва да има нещо. Сблъсквате се с много емоционални хора. Дали вашата чувствителност не се изхабява?
— Вече не.
Тя го изчака малко, но той не добави нищо повече.
— Защо Кармел? Какво ви доведе тук?
— Работата. Освен това обожавам брега. Винаги, когато мога, излизам край брега.
— Семейството ви сигурно също харесва брега?
— Родителите ми живеят в Сан Франциско. Бившата ми жена живее в Рино, но за последно я чух от Сан Диего.
Тя го изгледа със симпатия и съчувствие, което го изненада. Остана доволен, че ергенският му начин на живот действително е за завиждане.
— Просто ми е трудно да повярвам, че на малкия монтерейски полуостров може да има толкова много драматични събития, които да дават хляб на няколко детективски агенции.
— Действаме из целия щат, но имаме достатъчно работа и тук.
След това тя поиска подробности, а той не искаше да разказва за местни случаи. Те се фехтуваха известно време и накрая си стиснаха ръцете, а коленете се скриха зад вратата му и в нейния шевролет.
Пол мина през кухнята, за да си вземе един „Туборг“, излезе на балкона и се загледа в дъбовата гора под него. Следобедната слънчева светлина проникваше сред листата. Всичко му се струваше непознато. Беше се върнал от Вашингтон само преди няколко дена. След като спокойно се придвижи от аерогарата до мястото си за паркиране, той изкачи на бегом стълбите към апартамента си, влезе вътре и загаси лампите. Напоследък беше използвал тази квартира повече като междинна спирка между две пътувания, отколкото като дом. Затова вътрешността му изглеждаше неподдържана, а една купа с развалени плодове разнасяше непоносима смрад.