— Какво е странното?
— Нейният братовчед е загинал в малка самолетна катастрофа в Невада горе-долу по същото време. Имам предвид практически в същия момент. Едно колежанче, нарича се Крис Сайкс. Син на жертвата.
— Е, и? Какво казват от транспортната безопасност?
— Намекват за възможна грешка на пилота. Но аз разговарях с вдовицата на пилота, името й е Кони Бейли и живее в Лос Анджелис. Кълне се, че мъжът й е бил завършен педант, изключително опитен и подобна небрежност е не възможна.
— В моя живот съм се научил, че такива съвпадения просто не се случват.
— Не, не се случват. Полицията обаче не прави никаква връзка. За тях самолетната катастрофа е отделен случай. Станала е в различен щат. Те знаят, че няма как момичето да е предизвикало катастрофата и понеже искат да я разпънат на кръст за смъртта на чичо й, въобще не обръщат внимание на другите обстоятелства. Трябваш ми, за да се опитаме да открием връзката.
Пол отпи от хубавата леко горчива бира, ухаеща на хмел и датско лято.
— Пол?
— Аз съм пас.
— Имаш други случаи?
Той кратко се изсмя.
— Не точно. Нямам друг случай и всъщност ще трябва да се потрудя доста, за да си намеря някой.
— Можеш да го отложиш. Дай ми една седмица и след това ще можеш да си оправиш нещата там.
— Не мога да го направя.
Дочуваше мърморенето й, въпреки че бе поставила ръка върху слушалката. След малко отново се обади.
— Слушай, Пол, нека да не позволяваме на личните ситуации, в които сме попадали, да се намесват в едни успешни бизнес взаимоотношения. — В гласа й се чувстваше раздразнение. — Мина доста време. Месеци. Липсваше ми работата с теб и се радвам, че поех този случай. Нуждая се от теб, за да го доведа до успех. Имам ти доверие и съм убедена, че си най-добрият.
— Вземи Тони Рамирес. Той е в Рино. Ще се справи.
— Но аз искам теб, Пол. Моля те!
— Не става, скъпа. Просто не искам да те виждам.
— Но защо?
— Защото ще ме заболи. — Защото тя беше опасна, караше го да върши неща, които никога не би си помислил да направи, като да се влюби и да убие човек… — Боли ме дори когато си говоря с теб.
— О — обади се тя след дълга пауза, а гласът й звучеше, сякаш се задушаваше. — Не можем ли да оставим всичко това настрана и…
— Виж какво, Нина. Тъкмо се прибирам в къщи. Имам си проблеми и не намирам идеята ти за добра.
Последва дълго мълчание и Пол си помисли: „Добре де, мамка му, прав съм. От нея съм получавал само главоболие. Тя няма да ми позволи да я обичам и защитавам, така че с мен е свършено. Край с мен, каквото било — било.“ Искаше му се да затвори и да изпадне в дълбоко пиянско опиянение. Някои дни трябва да бъдат отписани колкото се може по-скоро.
— Чао, скъпа — каза той и точно се канеше да постави слушалката, когато чу гласа й.
— Не мога да заспя, Пол — каза тя. — Понякога… знам, че това е глупаво, но толкова ме е страх. Страх ме е, че убиецът ще се завърне. Никога не го заловиха, нали знаеш.
— Никога няма да се завърне, казах ти вече.
— И аз си го повтарям непрекъснато. Но се събуждам посред нощ и, Боже, ужасно е…
— Не мога да ти помогна — каза Пол. Осъзнаваше колко трудно е за нея да изрече тези думи и колко безсърдечно прозвуча самият той, но това беше още едно нещо, което не можеше да промени.
— Ще ти дам десет хиляди.
След като не успя да го разчувства, сега затъна в подкупване. Въпреки че се чувстваше лашкан напред-назад от нейните неприкрити маневри, не можеше да не се усмихне. Тя го искаше и когато той не желаеше да скочи, тя го искаше още повече, а когато въпреки това той не се даваше, тя губеше всякакви задръжки, за да го спечели — независимо по какъв начин. Толкова типично за Нина.
— Не се продавам — каза той и довърши чашата, но след това се замисли за банковата си сметка, след като си купи всички СВ-та и даде останалите пари на майка си.
— Двайсет — настоя Нина. — Клиентът ми предостави петдесет. Ще ти дам двадесет хиляди само да огледаш тук-там.
Пол прокара пръст по устните си и облиза остатъка от пяната, докато обмисляше положението.
— Моля те!
— Ох, Нина.
— Какво каза?
— Ще дойда и ще работя за теб една седмица, става ли?
След това ще трябва да отделя известно време, за да си оправя нещата тук.
— Разбира се.
— Има и още едно условие.
— Каквото кажеш.
— Ще трябва да спиш с мен. Много ми е самотно в онова огромно легло в „Сийзър“.
Нина се засмя.
— Ох, Пол. Радвам се, че отново ще работим заедно. — Гласът й бе изпълнен с облекчение. Всичко вече е нормално, говореше тонът й, а Пол, който я желаеше, но нямаше да я получи, можеше спокойно да пуска лъстивите си шеги.