Успя да го задържи още пет минути с обяснения. Когато най-сетне той си тръгна, тя се почувства леко недоволна. Не й харесваше хладната атмосфера, която се бе възцарила помежду им точно в момента, когато би трябвало да я приветства с цялата си душа.
Пол шофираше взетия под наем джип по път, по който можеха да минават само високопроходими коли и който водеше към мястото на катастрофата. Предоставените му обяснения се оказаха ненужни, тъй като на указаното място бе пълно с камиони и помощни машини. Този ден щяха да отнесат останките.
Паркира встрани от пътя, взе си бутилката с вода, нахлупи бейзболната шапка, подарена от сенатора, на която пишеше „Вашингтон редскинс“, и закрачи през неравния терен, маркиран прекрасно от няколкото различни агенции, които се бяха занимавали с катастрофата през последните дни. Радваше се, че бе леко облечен, защото слънцето немилостиво жареше гърба му.
След като си проби път през един гъсталак, той стигна до мястото, където бяха загинали двамата мъже.
Разкри се доста зловеща гледка. Дълга лента от разровена трева представляваше следата от самолета, където се бе влачил по корем. Беше се спрял в едната стена на стръмен хълм. От позицията си Пол можеше прекрасно да си представи случилото се до най-малки подробности. По пътеката на опустошението се приближи съвсем близо до останките и там някакъв щатски служител се опита да го спре. Когато му съобщи, че представлява вдовицата на пилота, веднага почувства уважение в гласа му. След кратък вербален дуел, който спечели само с няколко финта, получи позволение да се приближи.
Той извади сребристия си фотоапарат „Никон“ и започна да снима — първо широкоъгълни кадри, след това по-близо — изобщо всичко, което би могло да събуди дори смътен интерес, особено частите на двигателя. Обикаляше около машината и се озова близо до кабината. Седалката на пилота бе покрита с парчета тъмна материя. Зад нея върху една от пътническите седалки лежеше полуизгоряло яке с емблемата на колеж „Помона“. Изтърбушен лаптоп, стопен от горещината и почти неузнаваем, до мобифона, паднал между седалките.
Бършейки обилната пот по лицето си, зад него застана служителят и пъхна ръце в джобовете си.
— Имам син, който учи в колеж — каза той. — Как ли се чувстват родителите му?
— Баща му умря същата нощ.
— Не е могъл да понесе новината? Чувал съм, че така се случва понякога.
— Не. — На Пол не му се искаше да задълбава. — Няма никаква връзка.
— Странно — въздъхна мъжът.
По пътя към летището на Рино Пол се обади в своя офис.
— Тръмбо и Ван Уегънър — дочу сърдечния глас на Дийн. — Дино в момента е зает, но скоро ще се освободи.
Затвори и веднага след това набра Сюзън Мисуми.
— Върна ли се? — попита тя.
— Не. Просто мисля за теб. Извинявай, че толкова дълго не успях да те навестя, но вече свърших с Вашингтон, а това е една временна задача.
— В града ли си?
— Аз съм… — огледа се наоколо, за да открие някакъв отличителен знак, но наоколо се виждаше само сив асфалт, преливащ в сивото небе, и реши да отгатне. — На десетина километра извън Рино по пътя към летището.
— Ще летиш ли довечера обратно за Кармел?
— Не. До Лос Анджелис по работа, много съжалявам. Как мина последният филмов фестивал?
Сюзън организираше филмови серии за местните групи по интереси. Това ставаше в свободното й време, когато не беше заета да извършва аутопсии в полицейското управление на Монтерей.
— Велико. Спечелихме повече пари от миналата година. Мисля следващата година да направя серия от провокативни феминистични филми.
— Какви филми? — попита той, преди да успее да формулира нещо по-учтиво. Мразеше свалките.
— О, например „Викове и шепот“ първата вечер. Чудесен е този тежък Бергман, целият в червено и черно. После нещо весело, неангажиращо като „Ах, тази Мери“ или „Богати и известни“.
— Това не е ли онзи филм, в който Джаки Бисе го прави в тоалетната на самолета с един случаен тип?
— Виждаш ли, има за всекиго по нещо, дори за теб. Тези мисли как така ти се появиха в ума — защото ще се качваш в самолет ли?
— Тези мисли ми дойдоха, защото си говоря с теб — беше си истина. Беше нетърпелив да скочи в някой неангажиращ, топъл женски скут. Още по-отчаяно му се искаше да постави някого между себе си и Нина.
— Готов си да станеш лош, а? — каза тя и това не беше въпрос.
Уговориха си среща следващия уикенд. Така трябваше и да стане.
Караше по многолентовата магистрала от Карсън към Рино и се чудеше какво ли е да живееш в този град, който израстваше като упорито малко дръвче в покрайнините на Америка. Мислеше си за Нина и нейните разходки сред безжизнените хълмове на пустинята. Престъпници от всякакъв вид намираха удобно убежище в тази пустош. Не се ли страхуваше? Под повърхността на лъскавия й костюм и внимателно режисираното изражение тя изглеждаше толкова тъжна.