Но нямаше смисъл да се трови с това. Нищо не можеше да се направи. На раните им трябваше много време, за да зараснат, а някои белези си оставаха неизличими. Напротив, даже погрозняваха.
В самолета седеше до наконтен младеж, който непрекъснато мачкаше цигара в ръката си през целия четиридесет и пет минутен полет. Бърз поглед към останалите пътници го увери, че ако Жаклин Бисе е сред тях, то тя е великолепно маскирана.
След като се приземи, трябваше да изтърпи дълга опашка, за да си осигури кола под наем. Като избягваше магистралите, успя да си начертае сравнително пряк път на картата до Тихоокеанската магистрала. Въпреки това всичко се оказа напразно — трафикът го захапа. Почувства старата позната ярост да го обхваща отново. Скърцаше със зъби и започна да се влачи като охлюв заедно с останалите шофьори.
Пътуването му отне час и половина. Беше наел мотелска стая на брега на Хермоса — града точно след Редондо, където живееше Кони Бейли. Защо да не извлече малко удоволствие от работата?
Скромната стая имаше изглед към морето, но в този час от пейзажа не можеше да се различи нищо. Дори когато запали лампата, ъглите на стаята останаха мрачни. Свали горната си дреха и известно време жонглираше над онова опасно пространство, в което напоследък попадаше толкова често. Но тази вечер тук беше морето, което да запълни празните места. Той можеше да чуе шума на вълните като нещо живо, изпълващо стаята с ритмите на вечността, зовящо го, потушаващо онова, което го изгаряше отвътре.
ГЛАВА 6
Тя живееше в дом с изглед към километри високоволтови проводници и къщи в стил ранчо от шейсетте години. Ръждивата метална врата проскърца, когато я отвори.
— Вие ли сте Пол ван Уегънър? — посрещна го Кони Бейли. — Моля, влезте.
Съпругата на загиналия пилот го преведе през миниатюрно антре към всекидневната. Той седна. Всичко в стаята стоеше точно на мястото си. Сините стени бяха очертани по ръбовете с тъмновиолетови, почти черни линии. Дамаската на креслото бе пурпурна на житни класове. Абстрактна рисунка на дървесни стволове в черно като фона бе в тон с основните цветове на стената.
— Приятно — каза той, като се оглеждаше наоколо. Усещаше успокояващата атмосфера на дома. Сигурно и тя.
Жената бе афроамериканка с правилни черти, сплетена на плитка черна коса и широко чело, което свършваше в топли златистокафяви очи.
— Благодаря ви — отвърна тя. — Обадих се на адвоката, когото познавам в Лос Анджелис, Уинстън Рейнолдс. Заедно бяхме в гимназията. Познава и двама ви с госпожа Рейли. Каза, че мога да ви имам доверие.
— О, да, Уинстън.
— Той ми разказа за вас. Особен характер е. Понякога ужасно преувеличава. Спомена и за някакви лодки по онова езеро горе. Сигурно още една от неговите истории.
Тя не вярваше. Но беше вярно. Каяците по езерото, експлозията…
— Как е Уинстън?
— Все още си играе на котка и мишка с данъчните. Някой ден ще се уморят да го преследват и ще напъхат старчето в затвора.
— Той е адвокат. Такива като него никога не попадат в затвора.
Тя леко се отпусна при думите му и даже се усмихна.
— Така е, при това е много добър адвокат.
Пол извади една тетрадка.
— Какво бихте искали да ми разкажете за вашия съпруг, госпожо Бейли?
Тя се изправи, отиде до шкафа и от полицата взе една фотография в рамка. Известно време я изучаваше, а след това я подаде на Пол. Кръгло лице, оплешивяваща глава. Човекът, който се усмихваше от фотографията, беше малко по-възрастен от Кони, вероятно гонеше петдесетте, кожата му беше малко по-тъмна, а правилната му челюст бе като на идеалния военен.
— Беше на петдесет и три, когато загина в катастрофата — обясни тя. — Беше нежен. Чудесен съпруг. Загрижен за децата си баща.
— Имате деца?
— Две. Пораснаха. Работят. Семейни. Толкова се радвам, че доживя да ги види щастливо задомени. Ние сключихме брак, когато аз бях на двадесет и една, и останахме женени двадесет и три години. Това е много време.
— Да.
— Много време, за да обичаш някого и да свикнеш с него. Начинът, по който сутрин си реши косата или, както бе в случая със Скип, я гони! Начинът, по който ти прави кафе — прекалено силно, но в него отива и част от любовта му към теб, нали ме разбирате?
— Липсва ви.
— Не знам как ще продължа сама.