— Пътникът — започна Пол, — ето го: господин Сайкс.
Детето не е ли било твърде младо да го наричат господин?
Тя погледна в тетрадката, но се просълзи и трябваше да избърше очите си с носната кърпичка.
— Скип винаги беше много официален в тези неща.
— Често ли се случваше на съпруга ви да изпълнява чартърни полети, наети от колежански момчета?
— Ще се изненадате от хората, които го наемаха. Домакини, които искат да прекарат уикенда в Тахо или Вегас, за да играят хазарт… богати хлапета, които искат да отскочат до скиорската вила на майка си, след като са прекарали няколко дни при татко си в Холивуд.
— Но не е ли нормално родителите да наемат самолета?
— Това е Лос Анджелис, забравихте ли? В този град децата израстват много бързо. — Тя си пое дълбоко въздух и издиша. — Предполагам, че ще се чуя с родителите на бедното момче. Сигурно ще искат нещо от мен сега, след като Скип го няма. Отмъщение. Но вината не беше у Скип. Просто не беше. — Тя го погледна с очи, плувнали в сълзи. — Ще ви изчакам навън. Всичко тук ми напомня за него.
— Мога ли да взема назаем тази тетрадка?
— В ъгъла има копирна машина. Можете да направите копия. Не взимайте нищо. Абсолютно нищо. — Тя напусна.
Пол прекара няколко минути, разглеждайки документите на бюрото. В записките по поддръжката откри бележка за услугите, извършени от някой си Дейв Льоблан. Направи копия на най-важните книжа.
Обратно в дневната завари госпожа Бейли да допива кафето си, скръстила крака, с перфектно вчесана коса, решила да се държи поне докато той не си замине.
— Кой беше? — попита той, като посочи гласовата й поща.
— Дейв е… беше инженерът по поддръжката на Скип — тя почти се засмя. — Забавен термин за един механик. Но Скип високо ценеше способностите му.
Пол си отбеляза фразата й.
— Но това е единственото нещо, което е оценявал високо в него?
— О, знаете ли, Дейв е на същата възраст като нас, но със съвсем друга система от критерии за света.
— Съмнителен начин на живот?
— Трябва да се срещнете с него и сам да си създадете мнение.
— Скип не го харесваше, така ли?
— Скип харесваше всички.
Изправи се.
— Късно ли е вече, за да намеря Льоблан?
— Обикновено се прибира късно, сигурна съм, че ще го откриете на летище „Джон Уейн“.
— Госпожо Бейли, знам, че ви е трудно, но ви моля да прегледате книжата на мъжа си. Проверете дали нещо няма да ви хване окото. Дори ако мислите, че е пълна глупост, бъдете така добра да ми се обадите — подаде визитната си картичка.
— Ако смятате, че е важно… — започна тя. — Не мисля, че ще мога да го понеса, но ще се опитам.
Пол не си въобразяваше, че наистина ще се опита. Просто се надяваше.
Тя го изпрати до вратата.
— Знаете ли, ако самолетът не избухне направо във въздуха, минава доста време, преди да се разбие — каза тя. — Време, през което знаеш, че ще умреш. Надявам се да не е бил твърде ужасен. Надявам се… надявам се, че е имал време да преодолее ужаса да гледа как повърхността се приближава. Надявам се, че поне за секунда си е помислил колко щастливи ни направи всички нас.
След кратко спиране, за да се подкрепи в един от хилядите ресторанти за бързо хранене по 190-а улица, Пол отново се впусна в кошмарното шофиране по магистралата и се насочи към летище „Джон Уейн“ в областта Ориндж. В Лос Анджелис и околностите му пиковото време обхващаше целия ден. Като се движеше със скоростта на костенурка и непрекъснато сменяше станциите, той имаше повече от достатъчно време да забележи разликата между Южна и Северна Калифорния.
Хората тук, както и на север, бяха от всички възможни цветове, но с една важна отлика — пропорциите. Според преценката му така наречените малцинства надвишаваха англосаксонците две към едно. При жегата, излъчваща се на талази от асфалта, и пътя, изпъстрен със стари дупки, които можеха да съществуват единствено в сърдечния климат на Южна Калифорния, на него му се струваше, че прекосява улиците на Мексико, Африка и Индия едновременно, където шумната музика властва в атмосферата, а хората са гръмогласни и пъстри.
В тези далечни места преди много години заселниците бяха пристигнали, за да могат сами да управляват живота и времето си. Сега трафикът беше превърнал всяка скорост в пълзене.