Не беше добра в чакането. То й даваше време за размисъл, а мислите имаха свойството да я изпълват със съмнения. Миризмата на хлор се смесваше с тази на боровите дървета и на нея й се гадеше от комбинацията. Не се предполагаше да се случи нищо от това. Той въобще не биваше да си е в къщи, но ето го сега — държеше се глупаво като клоун.
Показа се над повърхността, пое си дъх и отново се гмурна.
Ники преглътна горчилката в устата си, приведе се и се запромъква към кабинета. Той пак се появи, но все още с гръб към нея. В едната му ръка имаше метална кутия. Заплува към ръба на басейна, като с една ръка държеше кутията над водата. Ники се шмугна обратно в храстите.
Той се прехвърли през далечната стена и постави кутията на бетонната настилка. След като си пое дъх, седна с кръстосани крака на ръба и забърника по кутията. Капакът се отвори и той извади нещо от нея.
Мамка му и късмет! Значи там криел парите си, в проклетия басейн!
Вятърът накрая беше утихнал. Сега Ники беше изправена пред нова опасност — пълната тишина. Освен помпата на басейна и хрипливото дишане на чичо Бил не долавяше никакъв друг звук. Като се изключат тракащите й зъби и бумтящото й сърце. Дори птичките не пееха.
Той държеше нещо увито в платнена материя. Полици, реши тя. Може би някакви редки монети. Светлината от басейна хвърляше призрачни отблясъци по лицето му. Изглеждаше като злодей от фантастичен филм. Цялата сцена бе като изкопирана от някакъв кошмар — басейнът със синкавата си светлина, мракът, притискащ я отвсякъде, чичо Бил, приклекнал като един зъл Буда, пиян, галещ тайното си съкровище.
Не след дълго той прибра пакета обратно в кутията, затвори капака, гмурна се отново във водата и я върна в тайника някъде дълбоко на дъното. Този път изплува незабавно и се запъти към кабинета си.
Трепереща от студ и страх, че всеки момент ще я забележи, Ники го наблюдаваше как увива хавлията около себе си. Докато обуваше гумените си сандали пред вратата на кабинета, на външната врата се звънна. Той подскочи и се обърна с лице към нея. Очите му се впериха в храстите, втренчени точно в нейната посока! Направи стъпка напред. Тя изпита такава паника, че не се сдържа и тихичко изписка. На вратата отново се звънна. Той се поколеба за секунда, накрая се обърна и влезе в къщата.
Ники захвърли якето си и се втурна към басейна. Гмурна се, а водата нежно обви тялото й. На дъното, точно под прожектора на басейна, откри малка пластмасова халка, в която едва успя да провре пръста си. Дръпна я нагоре и встрани и откри тайника. Очите й смъдяха от хлорираната вода. Потопена в млечната светлина, измъкна кутийката, затвори капака на тайника и се стрелна нагоре към повърхността. Там отвори широко уста — бореше се за въздух и се опитваше да се огледа през мокрите коси, залепнали за лицето й. Прехвърли се през далечния ръб на басейна. Здраво стиснала кутията, се затича към лодката. В къщата прозвуча телефонен звън. Чудесно, още нещо, което да му отклони вниманието. Почти стигна портата, когато се сети. Проклетото й яке! Забрави го до басейна! Вкопчена в плячката си, Ники се втурна обратно към къщата, като се придържаше плътно до стената и далеч от прозорците. Вече наистина беше премръзнала, от нея се стичаше вода. Къде ли го беше захвърлила?
През стъклото видя, че чичо й Бил говори по телефона в кабинета си; гласът му звучеше щастливо, много по-различно от мърморенето в басейна. С облекчение осъзна, че той и не подозира присъствието й. Неспособна да устои на изкушението, тя се приближи и надникна.
В едната си ръка той стискаше безжичен телефон, а с другата придържаше хавлията около кръста си. Усмихваше се и говореше неща от рода на „Как върви?“, „Това е чудесно!“. За момент Ники почувства сладкия вкус на победата. Беше успяла, беше го откраднала под носа му. Вече бе сигурна, че има това, за което бе дошла.
Точно се обръщаше, когато промяна в изражението на чичо й я накара отново да погледне. Лицето му побеля. Устата му се разтвори, а очите се изцъклиха. Като заслепен от светкавица той се олюля и заопипва за нещо стабилно, на което да се подпре. След това седна зад бюрото.
— Не, Боже Господи! Не! — завика той първо в слушалката, а след това настрани, като я закри с ръка.
Наблюдаваше го как се взира в телефона, а после го захвърли на пода. Чичо й се строполи на земята, сгърчи се и заплака като дете. Ники ясно дочуваше безутешните му ридания.
Една сянка прибяга и се надвеси над него. Тук имаше и някой друг! Е, разбира се, че имаше. Нали беше звъннал звънецът на външната врата! Тя мярна нещо, ахна и се прилепи към бунгалото. Една голяма борова игличка прониза дланта й, но не я усети дори когато кръвта потече по стената.