— И ти имаш такава? — попита Сенди.
— Няколко.
— Плашиш ме, Джинджър.
— И ти ме плашиш, Сенди.
— Ами кръвта по меча?
— Стигам и до меча. В доклада, получен от теб, няма нищо за кръвната проба, която не отговаря на жертвата. Но… имам един добър приятел в лабораторията в Сакраменто, той е извършил първоначалната работа. Приготвила съм ти копие от доклада, който е получил прокурорът. Предполагам, ще иска да го покаже на предварителното изслушване. Как ти харесва това?
— Прекрасно! — тя сложи химикалката си върху жълтия бележник. — И какво има в този секретен доклад?
— Има една мостра, която са взели от меча, толкова мижава, че са успели да направят само един тест. Ето резултатите. Петното определено не съвпада с кръвта на жертвата. Но… и това няма да ти хареса… открили са прилики с кръвта на Ники.
— Значи е кръвта на Ники?
— Не съм казала това.
— Но обикновено това е достатъчно.
— Проблемът е в това, че има толкова много от кръвта на жертвата. Открили са само една проба, която се различава, но тя е легитимна. Тестът показва необичаен трети алел, който на авторадиографа съвпада със същата последователност, намерена в кръвта на Никол. По мое мнение това не дава възможност за категорични заключения, но може би ще е достатъчно за следователите. Има вероятност да не се съгласят с мен.
— О, никак не ми харесва това.
— Съжалявам.
— Но не си в състояние да заключиш, че това със сигурност е кръвта на Ники?
— Съществува проблемът с алела.
— Джинджър, моля те, говори ми, сякаш съм в детската градина, става ли? Какви тестове са проведени?
— В основата е ПВР процедурата, което е съкратеното за полимеразната верижна реакция. Когато имаме кръвни мостри или биологичен материал, например коса от сцената на престъплението, първото нещо, което се прави в лабораторията, е да се изолират ядрата от материала. След това отделяме и усилваме ДНК, съдържаща се в тях — това всъщност е ПВР. Взимат се усилените фрагменти и се отделят с електрофореза. ДНК се трансферира в найлонова мембрана, промива се и се експонира върху рентгенов филм. Това, което виждаш като резултат на целия процес, е авторадиография на моделите подобно на електронния код върху стоките. Това е моделът на ДНК и ако има съвпадение със заподозрения, ти си един щастлив детектив, разкрил убиец.
— Значи авторадиографията е показала, че мострата, взета от меча, може и да не е на Ники?
— Не точно…
— Разкажи ми за този алел, открит в кръвната проба — каза раздразнено Нина. — Никога не съм чувала подобен термин, но имам неприятното чувство, че ще се наложи да стана експерт.
— Всеки човек наследява две алтернативни форми на гена, по една от двамата родители — заобяснява търпеливо Джинджър. — Тези алтернативни форми се наричат алели. Обикновено има само два алела за прости белези като цвета на очите, вида на кръвта и така нататък. В този случай е открит необичаен трети алел, който не съвпада с кръвния модел на доктор Сайкс. Съвпада с кръвния модел на Ники. Моделът е рядък, но не я посочва директно с пръст. Всичко е в областта на предположенията, но на твърде вероятните предположения.
— Хм, експерти! — промърмори Сенди.
— Може спокойно да бъде нейната кръв — продължи Джинджър. — Вероятно е нейната кръв поради този необичаен трети алел. Но ако аз бях съдебният лекар, нямаше да мога да отсъдя с достатъчна научна достоверност, че това е нейната кръв.
— Велико! — възкликна Нина. — Значи още не са я тикнали директно в затвора.
— Трябва да вземем кръвна проба и от Дария. Накрая може да се окаже, че е кръвта от някой, когото самураят е убил преди четиристотин години — каза Джинджър. — Зависи на колко години е мечът. Нали знаете, че самурайският меч носи душата на самурая. Понякога и душите на хората, убити от него.
— Сигурно са цяла тълпа — обади се Сенди.
Трите отново погледнаха снимката на древния меч. Красив, с позлатена дръжка и назъбено острие, лежащ на пода до кървящото тяло на доктор Уилям Сайкс, той сякаш им се усмихваше лукаво.
Все още твърде много проклети коли, помисли си Пол към десет чеса, като се спусна по магистралата за поредната проверка на поредното алиби. Господи, беше решил да измъкне и последния цент от Нина заради изгубеното време. Околната среда му влияеше и той не харесваше чувството. Нина никога нямаше да се премести в Кармел, за да бъде с него, никога нямаше да дава пет пари за него, но продължаваше да му тежи като тенекиена кутия на опашката, постоянен източник на раздразнение. Километър и половина преди да излезе на булевард „Санта Моника“, усети, че се бори за място с някакво капри, карано от млад човек с бейзболна шапка на „Доджис“ и с мътния поглед на шофьор, който е непрекъснато вбесен.