— Сладолед? — върна се на въпроса той.
— Ох, картофеното пюре не се топи. Не всичко се снима от натура в днешно време.
Тя вдигна една бутилка, отиде до масата и започна да пръска пуйката и морковите.
— Вече е Денят на благодарността, пи-пи-пи.
— Мирише ужасно.
— Обаче изглежда по-лъскава, отколкото ако беше масло — тя огледа произведението си с критично око. — Идеално.
— За кого работиш?
— За списанията. Местните рекламни агенции. Всеки, който има с какво да ми плати. На свободна практика съм.
— Тя опита супата и изгука от доволство. — Това имам намерение да изям. В противен случай нямаше защо да го готвя.
— Много ли разбираш от фотография?
— Фотографът ми ще е тук след около двайсет минути.
Аз просто местя храната наляво-надясно. Поставям я в различни чинии, в различна обстановка. Добавям свещи, плодове, клонки. Сух лед за фалшивия дим. Ей такива неща.
Оставям самото заснемане на него.
— А за кого е тази пуйка?
— Едни момчета се опитват да продуцират филм. Правят серия от отделни снимки, които да покажат заедно с текста на инвеститорите. Филмът се нарича „Декларация на зависимостта“ и е за една жена, която има любовна връзка с двама мъже едновременно.
— Френска история, а?
Тя се засмя.
— Всъщност текстът е написан и режисиран от двама компютърни хакери от Пало Алто. Във всеки случай единият от любовниците й живее в миналото, някъде към края на деветнайсети век. Обичам тази епоха, дрехите, храната, обноските. Чудесно щях да се впиша в нея.
Пол си представи как една пищно надиплена рокля би придала сладострастна щедрост на слабите й бедра. Като повечето жени напоследък Ян също попадна в списъка на слабостите му. Добре де, какво можеш да очакваш от някого, който те лъже, че картофите са сладолед?
— Къде е мястото на тази храна в историята?
— Критична сцена. Случва се около голям американски празничен банкет. Двамата мъже я хвърлят върху сладоледа.
— Тогава трябва да попитам за пържения артишок?
— Фон. Двусмислица. А също и вечерята ми.
— Доста работа само за една снимка към текста.
— Обещаха ми да използват снимката като рекламна диплянка и плакат заедно с името ми, написано ето там.
Както всичко, което прави един човек на свободна практика, вярвам, че това ще ми донесе много пари, иначе никога нямаше да се трепя за центовете, които ще ми донесе този сеанс.
— Предполагам, че не работиш с определено работно време от девет до пет?
— Би ми се искало. Бих искала да имам постоянен доход. Пилея много време да разговарям с бизнес мениджъра ми или да ходя по интервюта, въпреки че може би е време да затворя тази страница от живота си и да продължа напред. Нямаш си представа за натиска върху една жена в този град. Имам предвид, че вече почти съм стара за Холивуд.
Не изглеждаше повече от трийсетгодишна. Откога ли започва старостта в Холивуд?
— Какво общо има възрастта ти с това, колко добре изглежда храната ти?
— Първата част от всяка работа е да те наемат.
— Ти си привлекателна. Мисля, че го знаеш.
Тя се изчерви чаровно.
— Може би си мислиш, че си изпросих този комплимент, но не е истина. Във всеки случай ако изглеждам добре, заслугата е изцяло на моя хирург.
— Да не говориш за доктор Уилям Сайкс?
— Да, той скулптира носа ми, коригира анемичната ми брадичка и ме подложи на мултилифтинг, когато навърших трийсет. Боже, направо не го свърта, когато види някоя жена с онези характерни за възрастта бръчки.
Трийсет? Както и да е, Пол трябваше да се възхити от способностите на човека. Като страничен наблюдател никога нямаше да разбере докъде стига истинското й лице и откъде започва фалшификацията.
— Разбирам, че с Бет Сайкс сте добри приятелки. Как се запознахте?
— Ние сме стари пустинни плъхове. Израснахме в Юка Вали навремето, когато Бет и Дария бяха момичетата на Логан. Познаваш ли тази местност?
— Не.
— Източно от Берду, близо до Джошуа Три, където винаги е горещо като в ада. Къщата на стария Логан нямаше дори климатик. Може би затова станахме приятелки. У нас имаше един в спалнята. Като деца играехме заедно. Хората понякога си мислеха, че сме сестри, казваха, че си приличаме, не знам защо. Заедно със семействата си ходехме до Голямото мечешко езеро, карахме бясно и вдигахме шум до небесата, когато бяхме тийнейджърки. И двете сме по-възрастни от Дария с четири години и си останахме близки. Бет много бързо порасна. Може да се каже, че Дария си остана дете.
— Виждаш ли се с Дария?
— Понякога, когато посещавам Тахо. Когато дойде в Лос Анджелис, Бет винаги идва при мен. — Страните й се стегнаха, щом присви устни. — Естествено, аз съм поласкана, когато ме предпочете пред някой хотел. Тя може да си позволи да отседне където си поиска.