— Няма значение коя година е, винаги работи доброто старо извинение — каза тя. — Да направим нещо за обяд? Както виждаш, обожавам да експериментирам в кухнята. Това е мястото, където се чувствам най-свободна.
— Мислех си, че чакаш фотографа си.
— Жените са толкова несериозни, а и той има мобилен телефон.
Той си представи експериментите в кухнята с нея и след това веднага отхвърли мисълта. Ян Сапито щеше да иска от него много повече, отколкото той бе в състояние да й даде за един следобед.
— Страхувам се, че не мога — каза той с искрено съжаление.
Докато вървеше към колата си, се чудеше какво всъщност прави и защо отхвърли предложението за малко гимнастика сред кухненския остров на лакомствата.
Този следобед щеше да шофира обратно на север. Искаше да направи едно спиране в Кармел и да отскочи до Сюзън, както и неочаквано да посети офиса на агенцията, преди да се отправи към Тахо. След това щеше да прегледа съдебните доказателства и полицейските доклади, да интервюира един бивш пациент на доктор Сайкс, който го беше съдил, да провери докъде са стигнали в НСБТ с разследването на самолетната катастрофа.
Стигна до магистралата, а около него все още се носеше уханието от супата на Ян. Стомахът му къркореше и той определено се чувстваше гладен. Вместо благодатта в кухнята на Ян отново се включи в безконечната война с трафика.
Адското безкрайно задръстване вече го беше раздразнило порядъчно. Един „Кътлъс сюприйм“ се стрелна и се опита да го засече в неговата лента — твърде близо, копеле мръсно! Сложи ръка на клаксона и даде газ, за да го научи на обноски. Когато странично двете коли бяха на идея една от друга, той си помисли: „По дяволите, какво правя и защо?“
Даде път и в този момент на слабост, в този момент, когато реши, че не си струва да упорства и да спечели на всяка цена, кътлъсът подуши нерешителността му и убийствено го притисна. С една последна мисъл се опита и не успя да се откачи от състезанието за свободно място на платното — ние сме в хватката на една и съща лудост, тази агресивна тъпота, докато летим със сто и двайсет километра в час. Точно тогава чу трясъка, усети как се чупи левият му крак и как някой пищи като дете…
ВТОРА ЧАСТ
В съня си той забива ножа в гърба на убиеца с дясната ръка с надеждата да види ужас в очите му, ала убиецът се смее. Щастлив е, че умира.
Озадачен, за момент отслабва натиска. Иска му се убиецът да се обърне и да се бори. Но убиецът само извръща глава настрани и се заглежда във вратата на бунгалото.
Става му студено.
Убиецът се навежда към вратата и след това рязко се дръпва назад към ножа, решил всичко да свърши бързо. Вятърът брули и двамата. Убиецът се смее и смее.
Той чувства потръпването на тялото пред него, бързия спазъм. Протяга се и запушва с ръка смеещата се уста. Устните на убиеца са горещи, а дъхът му сякаш е от огън.
Ръката му гори.
ГЛАВА 8
Вторник вечерта е, денят преди изслушването. Тринайсетият ден от месеца и както винаги дори когато Ники беше свободна, не се случва абсолютно нищо. Освен това беше прахосала цялото си телефонно време да слуша брътвежите на Дария. Някъде измежду безкрайните й плоски шеги и подправена жизнерадост, сред подлудяващо тривиалните клюки, с които я засипа, майка й подхвърли и една истинска новина. Леля Бет изплувала от синята мъгла и била предложила да се погрижи за наемите и сметките им. В края на краищата нямало да изгубят дома си.
— Точно както ти казвах, Ники! — обясняваше Дария по типичния си вбесяващ начин: всичко беше рози и разкош, а те са на пикник в парка. — Нещата имат качеството сами да се оправят.
Добре де, и този път се бяха оправили, бяха спасени до следващата голяма криза или следващото й лошо гадже, което все някой ден щеше да се появи.
Стоеше в килията с ръце, обвити около главата, и се опитваше да заглуши шума около себе си. Нито мизерната обстановка, нито трите й съквартирантки, нито дори тесните дрехи, предназначени вероятно за някой недорасъл фъстък, не я дразнеха толкова много, колкото липсата на телефон и възможността да се обади на някого. Искаше да звънне на Боб, да му разкаже за хората тук, за нещата, които е научила. Искаше той да й каже, че майка му утре ще я измъкне оттук и тя ще се прибере вкъщи. Липсваше й Интернет и китарата. Дария започваше някаква нова работа утре и щеше да се прибира прекалено уморена. Трябваше да й осигури нещо топло за ядене.
Отнякъде се чу вик и косъмчетата по тялото й настръхнаха. Не можеше да повярва, че е в затвор. Изхлузи обувките си и ги изрита настрани. По лицето й имаше нещо като пот или сълзи и тя побърза да го изтрие с ръка. Докато Цялото това лайно не бъде почистено, трябва да се държи като нормален човек. Но отсега нататък щеше да си остане попарена като цвете от слана.