Отби се от Булеварда на пионерите към квартала, където улиците имаха индианско звучене като Миниконджоу, Хункпапа и Кълоу. Тогава видя една кола, която веднага разпозна в огледалото за обратно виждане. Протегна ръка и го нагласи, за да вижда по-добре.
Фаровете на насрещните коли осветяваха колата и нейния шофьор. Старият сребрист фолксваген, който тя бе видяла пред къщата на Зак. На волана седеше самата Дария. Какво, за бога, прави тя по това време, когато дъщеря й е под домашен арест?
ГЛАВА 10
Ники успя да изкара майка си извън къщата късно през нощта, като й каза, че има болки в ухото. Когато беше малка, болките в ухото винаги означаваха ушно възпаление. Убедена, че трябва да предотврати влошаването на състоянието й, Дария беше свикнала веднага да й купува капки. Естествено, Ники първо изхвърли всички капсули от лекарството, за да направи отиването до аптеката неизбежно.
Преди да тръгне, Дария дълго се суетя. Не искаше да оставя Ники сама, сякаш се досещаше, че си е наумила нещо. Ники й каза всичко, което можеше да се сети, за да потуши съмненията й, подаде й якето и я отпрати към денонощната аптека в града.
Скот вече чакаше в колата си пред къщата. Притича към външната врата преди още тя да успее да я затвори, сграбчи Ники и се опита да я целуне.
— Недей — отблъсна го от себе си.
— Ти ме извика, нали? Така че какъв е проблемът?
— Всеки може да ни види, както сме застанали пред вратата. Хайде да не даваме възможност хората да говорят каквото им скимне.
Той влезе и отново се опита да я награби. Тя се изплъзна и влезе в кухнята.
— Искаш ли кола?
— Звучиш точно като майка си — подигра я Скот.
Откакто го беше видяла за последно, си беше обръснал главата. Не го харесваше така, затова не каза нищо.
Тръшна вратата на хладилника и се върна в дневната с кана със сода в ръка.
— Жадна съм — обяви тя. Надигна содата и отпи дълга глътка, без да го изпуска от очи. — Харесва ми якето ти. М-м-м. Истинска кожа, нали? — приближи се и го докосна по ръката.
— Ъхъ — явно му хареса.
— Откъде го взе?
— Какво значение има? — той махна с ръка.
Настани се върху една от възглавниците и метна обутите си в мръсни сандали крака върху най-любимата възглавница на майка й.
— Чудех се — каза й той, след като и тя седна до него, кръстосала крака, — че ако не си ме изпортила ти, ще трябва да е някой друг от бандата, имам предвид, че никой друг не знае нищо.
Той винаги говореше така, сякаш бандата действително съществува извън собствените му фантазии, сякаш са в някое мазе и репетират.
— Хамид или Джейн? Направо не ми се вярва — грабна бутилката кола от ръката й и я изпи наведнъж. — Кой друг? Освен ако не е онзи задник, дето се навърта наоколо, Боб.
— Той не е задник. Освен това не е бил той.
— Звучиш много уверена. Защо така?
— Не съм му казвала нищо. А ти?
— Не още — откри дистанционното на пода, пусна телевизора и започна да прехвърля каналите.
— Какво означава това?
— Е — протегна се и докосна монитора на глезена й, — сега не си ми кой знае колко от полза.
— Не бъди смешен, той е още малко дете.
— По-малко ще лежи, ако го пипнат — изхили се Скот.
— Значи ти си разбивал онези къщи?
— Отнемам от богатите. Че Гевара щеше да го одобри.
— Защо въобще съм ти имала доверие някога? Никога не си ми казвал. Замесил си ме…
— На теб ти харесваше.
— Знаеш ли какво? Беше глупаво. Аз бях глупава. На теб не ти пука за никого другиго, нали? Не си ме попитал за нищо, какво съм преживяла…
— Защото не давам пет пари, Ники — разроши косата й. — Ти си печена. Знаех, че можеш да се оправиш.
— Ти ме излъга.
— За какво?
— За всичко. За групата. Никога няма да се съберем и да свирим. Ти искаш гангстерска банда. И ме излъга, че непълнолетните лежат много по-малко време. Ще ме съдят като възрастна.
— Ехе, Ники. Великата идея да убиеш чичо си е била лично твоя — подхвърли във въздуха ключовете на колата си. — Не си спомням да съм ти давал подобен съвет. Нямам никаква вина за това. Между другото, какъв е най-дългият срок, който могат да ти лепнат? Десет години?
— Целият ми живот, Скот.
Той тихичко подсвирна.
— Бая време.
— Няма да отида в затвора. Трябва да има начин да се откача.
Той сви равнодушно рамене и продължи да подхвърля ключовете си. — Скот…
— Какво?
— Не можеш да останеш. Ако Дария те открие…
— Ще й фрасна един по муцуната, ако се опита да ми каже нещо — илюстрира намеренията си, като лекичко я блъсна по бузата.
— Не ми говори по такъв начин! — тя се изправи, решила, че в края на краищата той няма да може да й помогне.