— Сигурен ли сте, че лекарите са ви позволили да карате в това състояние? — подозрително го попита агентът на фирмата, докато го наблюдаваше как се извива и кълчи, опитвайки се да намести патериците и гипсирания си крак. Огледа се за някого, върху когото да прехвърли отговорността и да откаже на този сакат шофьор, но наоколо не се виждаше никой.
— Определено ми разрешиха — излъга Пол.
Сключи допълнителна застраховка и внимателно подкара колата към летище „Джон Уейн“. Радиото му беше надуто докрай, сякаш се опитваше да заглуши болката, която се разливаше на вълни от болния му крайник.
Тъй като вече беше пропуснал изслушването, а и нямаше с какво да бъде особено полезен на Нина, реши да не се връща директно в Тахо. Междувременно беше разтревожен от внезапното изчезване на Дейв Льоблан от сцената и реши да проучи положението.
Докато едва се придвижваше сред задръстванията, извади клетъчния си телефон, който беше преживял без повреди катастрофата, и се обади на НСБТ. Оттам отговориха, че все още преценяват обстоятелствата. Не бяха открили нищо ново. В момента преглеждаха остатъците от самолета парченце по парченце. Пол си уреди среща с главния следовател след седмица. Дотогава трябваше да се върне в Тахо. Обади се на Сенди в ранчото и й каза да го чакат тогава.
— Какво стана с теб? По-добре е да си си счупил крак или нещо подобно, иначе Нина ще е бясна.
— Нищо не ми се е случило. Добре де, всъщност наистина си счупих крака.
— Много смешно. Нина се тревожеше за теб.
— А ти?
— Не е твоя работа.
— Сенди?
— Какво?
— Ще те видя в понеделник. Ще ме посрещнеш ли с усмивка?
— Какво ти става?
— Ще го направиш ли? Моля те!
— Ако ме помолиш много, мога да ти направя кафе.
Беше сигурен, че все пак го каза с усмивка. Изключи връзката. Хубаво е отново да си в акция.
Пристигна на летището по обяд и паркира на любимото си забранено място. Влезе в хангара, като тежко се облягаше на патериците си; чувстваше се твърде неуверено и което е по-лошо — слаб. Трябва да прочете нещо за връзката между тялото и ума. Откри, че гледа към стъпалата с омраза и избухва в ярост при вида на най-малката неравност по пода. Подобно четиво сигурно би повдигнало самочувствието му с няколко градуса. „Точно гневът ти те докара до това състояние, приятелче — рече си той. — Поеми си дълбоко въздух, преброй до десет и тогава действай. Бавно.“
Въздухът вибрираше от жегата, излъчвана от асфалта. Не можеше да се диша от дим и мирис на смазки. За щастие хангарът и офисът на Льоблан се намираха на нивото на земята. Вратата беше незаключена, но вътре нямаше и следа от механика. Нещо по-странно — никъде не се виждаха и лазерните му пушки.
— Изритаха го по задника — подхвърли един минаващ наблизо работник.
— Защо са го уволнили?
— Отдавна се канеха. Закъсняваше за работа, предизвикваше побои. Предполагам, решили са, че не си струва неприятностите.
— Да се сещаш за някаква причина за лошото му държане?
— Жени? — предположи мъжът.
— С кого се е бил?
— Няколко пъти беше по-шумен, отколкото му се полага, но първият побой беше с мен. Обвини ме, че съм му задигнал инструментите. После се успокои и даже ми се извини, след като го свалих на пода с едно-две крошета.
— А къде може да е отишъл?
Механикът сви рамене.
— Не знам. Сигурно е трудно да си намериш работа, след като си бил уволняван и имаш криминално досие.
— Да има някой добър приятел наоколо?
— Той е самотник. Великолепен механик по поддръжката, трябва да си го призная. Няколко пъти много ми помогна. Разбира от самолети. Сигурен съм, че няма да падне по гръб.
Когато успя да се добере до колата си, Пол вече се бе изпотил от напрежение. Захвърли патериците си на задната седалка, включи климатика и се облегна назад. Пое си дълбоко въздух. Не искаше да ходи до Нюпорт. Искаше да се прибере у дома. Искаше някой да го сложи в постелята с чаша в ръка, да включи телевизора — би гледал дори футбол, ако няма нищо друго, — да го съблече и да го подложи на съответните оздравителни процедури.
Льоблан живееше в пететажен блок на една от най-важните пътни артерии на Нюпорт. Въпреки че бе разположена на няколко километра от брега, сградата предоставяше класическа крайбрежна атмосфера с четири палмови дървета, водещи безнадеждна борба за оцеляване заедно с няколкото вечнозелени храста, които имаха лошия късмет да бъдат засети точно до булеварда. Пол още веднъж благослови късмета си. Апартаментът бе на първия етаж.