Пол почука на вратата, но никой не отговори. Звънна на домоуправителя на сградата.
— Здрасти — каза той. — Ти трябва да си Еди. Говорихме по телефона.
— Хей! Мислех си, че ще ме минеш — извика типът, който отвори вратата.
Изглеждаше като бивш член на гангстерска банда, който е пораснал и е започнал да прави пари. Татуировката на ръката му беше изтрита почти напълно, но все още носеше бейзболната си шапка обърната наопаки. Подаде му ръка.
Пол извади портфейла си от джоба, но не го разтвори.
— Трябва да погледна вътре.
— Ще ти струва още една петдесетачка.
Не беше толкова скъпо. Пол кимна. Еди откачи един комплект ключове и двамата отидоха до апартамента на Льоблан.
Горещ задушлив въздух. Дневната бе превърната в работилница. Навсякъде бяха разхвърляни инструменти и части. Пол разпозна няколко парчета от двигател и един самолетен филтър. На масата в ъгъла бяха събрани накуп по-малки джаджи — жички, болтове, клещи и дори готварски шприц. На стената висеше плакат от „Невидима заплаха“ с напудреното лице и неземната красота на принцеса Амидала. Еди вдигна една пластмасова кутия от пода.
— Петна от бензин — възкликна с отвращение. — Предишния път, когато влязох, трябваше по-добре да огледам помещението. Не знаех какви ги върши вътре. Вече е вънка.
Пол се бе преместил в спалнята. Стените бяха украсени с постери на девойки в странни одеяния, които държаха в ръце футуристични оръжия, огромна илюстрация от „Лунните каубойки“ и още една от Денят, в който „Земята спря“ с Горт, робота, прегърнал блондинка в червена рокля за коктейли. От устата на робота излизаше малко балонче, в което с маркер бе написано „Клаату барада никто“. Много пластмасови фазери. Навсякъде. Дървен гардероб, пълен с работни дрехи. Никакви белези за присъствие на наркотици. Нямаше компютър. Куфарите бяха в дрешника. На мивката лежеше четка за зъби.
Кухнята. Цяла лавица пълна с всякакви марки овесени ядки. Другата — с полупразни бутилки „Джим Бийм“ и „Гордънс“. Още чаркове и инструменти, пръснати сред безброй малки дреболии: нитове, гайки, бели стиропорени топки. Льоблан действително е обичал професията си.
— По дяволите! — възкликна Еди. — Какво е готвил на тази печка? Да не си е приготвял супа от самолетно гориво. Могъл е да ни взриви всичките, човече! Имам тригодишен син, за Бога!
Пол откри чекмедже, пълно със сметки и кореспонденция. Седна на един стол, за да ги разгледа, докато Еди оглеждаше помещението и не спираше да се оплаква.
Нямаше чекове или кредитни карти. Нямаше лични писма. Нашето момче е водило много простичък живот, помисли си Пол, или знае как да крие важните неща.
— От колко време не си го виждал? — попита той Еди, който си играеше да натиска спусъка на някакъв пластмасов бластер, който изпускаше лъч оранжева светлина и бръмчеше.
— Четири дни, човече. Трябваше по-рано да вляза. Ще се обадя на собственика.
— А къде може да е?
— Откъде да знам? Не ме свързвай с него. Имам си собствен живот.
— Преди изчезвал ли е по такъв начин?
— Той никога не излиза.
— Колко време живя тук?
— Две години.
— Плаща ли си наема?
— Закъсня няколко пъти. Каза, че са забавили заплатата му. И на него не му е лесно, както на всички нас. Казваше, че му харесва тука. Имаме си хубав басейн, който привлича момичетата. Не е ли чудесна стаята — голям прозорец и хубави жени отдолу? — Еди посочи навън, където наистина се виждаха няколко красавици, плуващи в бистрата вода на малък басейн под ослепителните лъчи на слънцето.
— Някое специално момиче?
— Те не го харесваха и му се налагаше само да гледа.
Дали да не слезе и да си поговори с момичетата долу?
Но вече се потеше като прасе, а слънцето отвън му се струваше непоносимо. Със затруднение Пол успя да стане. Еди го гледаше изразително.
— Катастрофа, а?
— Как позна?
— Че какво друго в Лос Анджелис?
— Обади се в полицията да докладваш за изчезването на Льоблан, Еди — каза Пол. — Не вярвам да го видиш повече.
След безброй спирания, за да си почине и да успокои нервите си, Пол най-сетне се добра до мъгливия Кармел, но не и преди да стане един часът през нощта. Остави чантата си в колата и се забърза към апартамента си. Първото, което направи, бе да глътне няколко обезболяващи хапа, изключи отоплението и провери продуктите. Намери една консерва с риба тон и я изяде, подпирайки се на едната си патерица, загледан през прозореца в ярката светлина, заливаща улицата. Не се виждаше никой, дори птички не прелитаха. Чудеше се къде ли прекарват нощта. Дали се прикрепят с нокти или човки за дърветата или всички си имат гнезда, в които да се оттеглят. Сам в нощта той се дотътри до леглото.