Нина се облегна назад и се наслаждаваше на пейзажа, докато Сенди шофираше. Обикновено минаваше по тези улици автоматично и си беше истински лукс да има време да гледа през прозореца и да вдишва аромата на цветята. Беше минала по този път с мъжа си на отиване към сватбата на Сенди и с Пол на връщане.
Трудно беше да си представи как само допреди няколко месеца тези зелени поля бяха бяла безжизнена пустиня, простираща се сякаш до безкрая. Е, поне до Плейсървил. Земята се обновяваше, а по някакъв начин и самата тя. Люлеенето на колата я приспа и Нина потъна в полудрямка.
Когато се събуди, бяха спрели пред здрава дървена врата на един черен път. Това бе домът на Сенди и Джо.
— Бях се унесла.
Сенди излезе и внимателно отвори вратата.
— Можеш да си вземеш кафе, преди да говориш с нея.
— Мога — въздъхна тя.
В допълнение умираше да види къде живеят Сенди и Джо. Никога не беше виждала мястото. Сватбата им беше у един общ приятел. Сенди се върна в колата и машината изрева. Без да си прави труда да затвори портата, поеха по черния път. Пред тях се виждаше ниско ранчо с просторна веранда, а зад него започваше обрасъл в гора хълм, издигащ се към небесата.
Сенди спря, излезе и тръгна към къщата, но вратата на Нина не искаше да се отваря.
— Ей, някакъв трик ли има, за да се оправя с това нещо? — извика тя.
— Няма никакъв трик — отвърна Сенди, върна се и отвори вратата с лекота. Поведе я към къщата.
— Толкова е хубаво при теб, Сенди — каза тя, като стисна чантата си и последва полюшващата се походка на Сенди. — Имаш толкова много небе. Сигурно много ти харесва да живееш тук.
— Така е.
Домът беше точно както си го беше представяла Нина. Подхождаше им отлично — стар, удобен, много уютен и добре поддържан, с дървено обзавеждане и оранжево одеяло с индиански мотиви на креслото. В голямата, слънчева и облицована с плочки кухня тя помогна на Сенди да приготви подноса с кафе и сандвичи. Линда не беше вътре в къщата. Сенди и Джо имаха малка барака, която бяха приспособили специално за нея.
От двете страни на вратата й имаше по един малък прозорец. Почукаха. Нямаше отговор.
— Аз съм, Сенди. И Нина Рейли, Линда — извика твърдо Сенди. — Донесохме ти обяда.
Вратата се разтвори. Линда примигна на слънчевата светлина. Изглеждаше разрошена и запусната, сякаш току-що бе станала от сън. Дори не погледна към Нина. Очите й се втренчиха в подноса.
— Това ли е всичко? — попита тя.
— Няма пиячка, ако за това питаш — каза Сенди, като сложи крак на вратата и я отвори с ритник. Линда отскочи назад, а двете влязоха.
Личеше си, че е бил правен някакъв опит да се пригоди стаята за обитаване, дори да стане приятна за живеене. Огромна плетена черга покриваше по-голямата част от пода. До стената имаше метално легло, боядисано в бяло. Стените бяха сини, а прозорците — прикрити от пердета на морскосини и бели райета. Два тапицирани стола стояха един срещу друг около кръгла дървена маса. С изключение на неоправеното легло стаята изглеждаше сравнително спретната.
До масата на пода бяха складирани празните бутилки, достатъчно да напълнят една винарска изба. Една тежка стъклена чаша стоеше на масата, също празна. Още няколко бутилки се търкаляха под леглото.
Сенди не им обърна внимание и тръшна подноса на масата.
— Седни — обърна се тя към Линда. — Вземи си сандвич.
Линда седна. Очите й се плъзнаха из стаята, опитваха се да фиксират Нина, но не успяха. Затвори ги.
— По дяволите, мразя, като не мога да се събудя.
— Храната помага, хайде, хапни.
Подаде на Линда половин сандвич и стоеше над главата й, докато тя не го изяде с гримаса на отвращение.
— Гот ми е! Честна дума. — Говореше бавно, произнасяйки ясно думите.
— Аз съм Нина Рейли — започна Нина и седна на стола срещу нея. — Срещнахме се на сватбата на Сенди. Помните ли? — болеше я да гледа Линда изпаднала до това състояние — почти да не може да говори. Нейното красноречиво слово на сватбата беше направило чудесно впечатление.
— Не, наистина ли?
— Представлявам едно младо момиче, което е обвинено, че е убило доктор Уилям Сайкс.
Линда кимна.
— Добре, добре — каза тя, като се протегна за още един сандвич и бавно задъвка.
Сенди бутна в ръката й чаша кафе, извини се и излезе. Линда довърши кафето си и сложи ръка на стомаха си. През жизнения си опит Нина не беше виждала хората действително да позеленяват, както се казва, но Линда почти успя да докара цвета.
— Бих искала да ме познавате от по-рано. Добре, нека поговорим, защо? Защо дойдохте? Заради Робин?