— Тук съм да науча нещо за доктор Сайкс.
— Няма много за казване. Преди шест месеца той уби Робин и унищожи моя брак. От клиниката му ни дадоха малко пари, но това не промени нищо. Напуснах работа. Загубих радостта от живота. Загубих вярата си.
— Съжалявам… — каза Нина.
— Аз я заведох при него. Аз й дадох пари.
— Не се самообвинявайте.
Линда погледна надолу към масата, потънала в мисли.
— Пиенето е единственото нещо, което помага. Слушали ли сте Буби Санта-Мария? Не, сигурно не. Майка ми обожаваше песните й. — Тя изпя с груб глас няколко стихчета от „Кодеин“. — Стомахът е едно от проклятията ми, бунтува се от много алкохол — продължи Линда.
— Разкажете ми за вашата дъщеря.
— Казваше се Робин. Чакайте — тя стана. Измъкна един куфар изпод леглото, отвори го и се зарови в него, докато не извади нещо. Изрита обратно куфара и подаде една фотография на Нина. — Това е тя.
Момиче с къса, много стилно подстригана коса се усмихваше и показваше два реда здрави, чисти, бели зъби. Имаше големия нос на Линда.
— Харесваше се, когато я снимат от такава гледна точка, но не позволяваше да я снимат в профил.
— Красиво момиче — каза Нина.
— Ненавиждаше носа си — Линда прибра снимката. Всичко, което искаше за шестнайсетгодишнината си, бе пластична операция. Искаше да отиде в козметично училище. Обичаше хората, говореше с тях, помагаше им да изглеждат възможно най-добре. Всъщност тя преживя операцията. — Линда спря, а една сълза се търкулна по страната й. Изглежда, не я забеляза. — За какво говорих?
— Няма значение.
— О, да, умря няколко часа по-късно. Спря да диша. „Необичаен резултат“, така каза той. Хвърлиха вината върху някакъв скрит дефект на белите й дробове, но накрая казаха, че организмът на някои хора просто не може да понесе обидата да го режат. Не е ли това перфектният начин да се изразиш? Обидата да те режат.
— Доста мъгляво обяснение.
— Но защо точно моята дъщеря? Нашият лекар каза, че Сайкс е бил невнимателен с Робин. Но адвокатът му беше един човек на име Джефри Райзнър. Познавате ли го?
— Да.
— В едно животно би имало повече съчувствие. Направо ни разкъса на парчета. Когато свърши с пледоариите си, ние всички се почувствахме като… нечисти.
— Доколкото разбрах, сте отправяли заплахи.
— Открих телефонния номер на доктор Сайкс. Няма значение как. Обаждах му се няколко пъти посред нощ, обясних му какво мисля за него. Веднъж му написах писмо — сви рамене. — Пиех, това ме правеше по-смела и подла.
— Успял е да уреди домашен арест за вас.
Тя потри чашата с ръка, сякаш й се искаше в нея да има нещо по-съдържателно.
— Него трябва да арестуват.
— Вие сте го нападнали — това й беше съобщено от Сенди.
Тя плесна с ръце.
— Да, точно това ми каза Сенди да ви разкажа. Точно така. Сега си спомням. Слушайте. Беше преди… ох, около месец. Отидох в „Прайз“ за една чашка. Не исках да съм сама. Бях изгубена. Разбирате ли ме? Изгубена съм.
— „Прайз“?
— Да, в „Прайз“ — тя прокара ръка по косата си и се опита да застане по-изправено. — Преди това в „Хоризонта“. Пих, но само бира.
— Продължавайте.
— Влязох вътре. Видях Сайкс да стои на една от масите и да се усмихва. Нещо ми стана, толкова голяма омраза… Никога не се бях чувствала по този начин преди. Дива! Луда! Исках да го убия! Така че го ударих по лицето и го сритах няколко пъти, преди управителят и охраната да ме извлекат. Те извикаха ченгетата. — Погледът й безнадеждно се плъзна по редовете с празни бутилки на пода.
— И? — попита Нина.
— Това исках да ви кажа. Преди цялата тази работа го видях с един човек да седи на една от по-малките масички.
Другият тип му крещеше, а доктор Сайкс се опитваше да го усмири, докато се приближавах. Косматият човек беше наистина побеснял.
— Защо?
— И двамата бяха станали и дори не ме видяха, когато застанах до тях. Типът каза нещо и замахна с ръка. Помислих си, че ще го убие, преди аз да успея да го докопам. — Затвори очи, полюшвайки се, сякаш седеше в лодка. — Какво ли не бих направила за малко вино. Сигурна ли сте, че не ви се намира нещо? Дори бира?
— Не. Как изглеждаше този човек?
— Голям и як като мечка. Мръсна, сплъстена коса. Грубиян. Брадат. С плетена шапка. Говореше с акцент.
— Успяхте ли да доловите нещо от това, което е казал?
— Нито дума. Имаше някаква чанта на масата пред тях.
Спорът им май беше за нея.
Нина едва се сдържаше от напрежение. Това ли е взела Ники от къщата на чичо си?
— Сайкс умря само седмица след това — продължи Линда. — Само една седмица. Вие сте умна, разбирате ги тези неща.
За какво ли са спорили?