— Линда, влизала ли си в дома на доктор Сайкс?
— Само веднъж.
— Кога, Линда? Какво стана, когато си отишла там?
Въпреки че Нина настояваше, Линда нямаше какво да допълни. Вниманието й беше отплувало към нещата, които действително имаха значение за нея в момента, и нямаше как да бъде приковано отново.
— Не се чувствам добре. Трябва да имате нещо. Няколко бири. Бутилка вино. Може би в колата?
— Не съм донесла нищо.
— Ваша грешка — рече Линда. Изправи се и прекоси стаята. Седна на леглото. — Имам нужда от почивка. След това ще сляза до града. Така че по-добре си вървете.
Отпусна рязко глава на възглавницата и затвори очи.
— Линда? Трябва да спреш — Нина се приближи до леглото и я погледна. — Нека ти помогнем. Жената лежеше с ръце, изпънати край тялото. — Чуй ме…
— Вървете си — отвърна Линда.
Не беше заспала. Отвори очи и това, което Нина видя в тях, я уплаши.
На триста и петдесет километра на запад край брега гледката от прозореца на дневната на Пол въплъщаваше най-доброто, което можеше да предложи Калифорния. Красиво синьо небе, вода и полюшващи се евкалиптови листа. На хоризонта като хавайски танцьор Тихият океан спазваше своя вечен ритъм. Тук морето предопределяше настроенията през целия ден. Не по-различно от Тахо, където властваше езерото.
Събра каквото му беше останало по джобовете, излезе навън и се запъти към агенцията за даване на коли под наем. Там успя да подлъже едно красиво момиче да го закара обратно до апартамента и собствената му кола.
— Ваша ли е? — възкликна тя с благоговение.
Пол я погледна с гордост. Жълто ламборджини, паркирано до бордюра.
— Харесва ли ти?
Тя целуна ръката си и я долепи до колата.
— Все пак разбирам защо използвате коли под наем — каза тя и отпраши.
Той се надяваше, силно се надяваше, че има предвид гипса.
Слънчевите дни на Кармел са злощастни, ако човек иска да си намери място за паркиране. Пол дълго обикаля, докато открие подходящо място недалеч от офиса си, а след това се сблъска с първото си стълбище.
Пет минути по-късно, само леко задъхан, той се озова пред вратата на собствения си офис, където висеше чисто нов надпис „Дийн Тръмбо“ върху безвкусна бронзова табела. Под нея висеше оригиналният надпис върху далеч по-красива и с леко антикварен вид табелка, която Пол намираше, че вдъхва достойнство и доверие — „Ван Уегънър инвестигейшънс“.
Докосна бравата, вратата се оказа незаключена. Безшумно я отвори и надникна вътре.
Дийн държеше телефона на Пол прекалено близко до устата си, което просто си бе нехигиенично, помисли Пол. Освен това си беше вдигнал краката на бюрото му и пафкаше, ако не се лъжеше Пол, една от любимите му кубински пури, подарък от благодарен клиент. Върху книжата отпред лежеше собствената му чаша за кафе, омърсена от устните на заместника му.
— Здравей, Дино — каза Пол и със задоволство видя как пурата се изплъзна от устата му, краката веднага бяха свалени от бюрото, а телефонът падна на пода.
— Човече! Влизай! — извика Дино, като изтръскваше пепелта от ризата си. Наведе се и загаси пурата в пепелника.
Пол пристъпи напред и се огледа. Почти не можеше да разпознае собствения си офис. Цветните снимки на Намче Базар, Тенгбош, Мачупачаре и Еверест ги нямаше. Тяхното място бяха заели черно-бели лъскави постери в сребристи рамки, изобразяващи хромирани абстракции. Тибетските му черги липсваха, заменени със сив индустриален мокет. Там, където преди бе закрепена на края на бюрото лампа с чупещо се рамо, сега стоеше черна геометрична скулптура, от чиято глава се излъчваше светлина. И най-лошото от всичко — безценните му венециански транспаранти бяха узурпирани от някакви минищори.
Мястото изглеждаше като „артистично“ таванче на някое хлапе с богат татко. Пол усети, че от гърлото му се надига ръмжане.
Дийн стана и се протегна да сграбчи през бюрото ръката на Пол. Пол остави ръката му да повиси няколко секунди във въздуха.
Дийн си прибра обратно лапата.
— Радвам се да те видя. Какво се е случило с крака ти?
— Трудова злополука.
— Някой те е преследвал?
— Нещо такова.
— Все се забъркваш в такива работи.
— Да — гласът на Пол утихна почти до шепот. — Да, добри ми приятелю.
— Защо не си вземеш почивка? — попита Дино. — Кракът сигурно те боли.
Пол го заобиколи и потъна в ергономичното кресло зад бюрото, май единственото нещо в офиса, което си оставаше неоспоримо негово.
— Седни, не се притеснявай — подкани той Дино.
Дино седна на стола за клиенти от другата страна на бюрото, а Пол помете листите на пода.
— Пол, чуй ме…
— Не искам да чувам, Дино.