Най-голямата картина висеше над обградено от речни камъни огнище. Двама мъже, огрени от бледото слънце, яростно се дуелираха. Мечовете им летяха. Художникът бе предал изключително реалистично настроението, студената утринна светлина и ожесточените лица на дуелистите — Пол почти чуваше звънтенето на стоманата. Встрани от биещите се под сянката на дърветата чакаха техните секунданти. Единият беше подпрял брадичка на ръката си и наблюдаваше прехласнато. Другият беше обронил сънливо глава. Жена с дълга червена коса плачеше в храстите.
Картината трябва да е в музей, не в нечий дом, реши Пол. Тя беше зловеща и от нея се излъчваше жестокост. Замисли се що за човек е бил докторът, за да може да се оттегля в кабинета си с чаша в ръка и да изучава картината. Един от мъжете над огнището му скоро ще е мъртъв след кървавата разпра. Приятната утрин бе обречена… Жената щеше да плаче още по-безутешно…
Хобито на Бил Сайкс се простираше отвъд събирането на артефакти. Той събираше безценни режещи инструменти и техните изображения. Кръвта и сребристите остриета бяха интегрална част от ефекта. Хирургията в своята най-примитивна форма бе просмукала психиката му. Що за съпруг е бил? Що за баща?
Докато Пол размишляваше, Уиш използваше фотоапарата, за да направи снимки за Нина. Поиска му някои съвети за настройката на експозицията тук и там, но като цяло пое върху себе си цялата досадна работа.
Оставиха кабинета за последно. Някой беше измил кръвта и мястото изглеждаше нормално.
— На полиците между медицинските книги има и някои украшения. Тази метална статуетка изглежда доста тежка.
Две ориенталски вази вероятно от някоя династия… — каза Пол, — направи снимка.
— Аха. Защо не е взела „Мислителят“ и не му е разбила черепа с него? Намира се на удобно място. Някоя от тези тежки книги също би свършила работа — предположи Уиш и се наведе над статуетката.
— Ако е била от другата страна на стаята зад креслото, може да не е могла да достигне до лавиците.
Пол затвори очи, за да си представи сцената, вбесения мъж, ужасеното момиче, което не е на себе си, след като са я открили. Тя влиза през двойната врата, изненадва го в… може би на стола зад голямото кресло. Възможно е, помисли си Пол.
— Нина успя ли да разбере какво е искала да вземе от него? — попита Уиш.
— Не, момичето отказва да говори — отвърна Пол. Едно избеляло петно на стената показваше къде е висяло оръжието на убийството. Уиш засне празното място. — Ако е държал меча в някой сейф…
— Но той е много стар — прекъсна го Уиш. — Според Нина на поне четиристотин години.
— Вече не съществува такова майсторство в направата на подобни неща. Като си говорим за това, искаш ли още пикапа?
— Да, разбира се — обърна се Уиш.
— Не работи много добре. Може би ще се наложи поправка.
— Имам един братовчед в Марклийвил, който е механик. Няма проблем.
— Ще ти го продам за петстотин.
Лицето на Уиш изразяваше вътрешна борба.
— Не мога да ти напиша чек. Ще трябва да го взема на изплащане.
— Какво ще кажеш за двадесет и пет долара на месец?
— Разбира се!
— Колата е твоя. Веднага щом си намеря някакви нови колела.
Двамата си стиснаха ръцете и отидоха до пикапа, за да може Уиш да го провери.
След половин час, прекаран в ровене под капака на машината, те се върнаха към работата си. Пол изпрати Уиш да огледа улицата пред къщата, за да провери дали някой друг не е бил наоколо през нощта на убийството, например да си разхожда кучето или да зяпа звездите. Самият той пое към вилата на Луис Гарибалди.
Звездата на обвинението живееше в къщата точно срещу тази на Бил Сайкс, но за разлика от неговата бе на доста по-евтина земя. Може би цената се вдигаше с около петстотин долара заради близостта на езерото. Всъщност дори такова съседство не означаваше, че достъпът до брега е лесен. Къщата се издигаше на един залесен хълм, така че предната тераса гледаше към част от двора на Сайкс. Сигурно цяло хилядолетие не беше пребоядисваш, но обширната градина, заобиколена със здрава ограда — сигурно препятствие срещу елените, — бе поддържана с любов до степен на натруфена безвкусица. Виещите се растения пълзяха по дървените конструкции в борба за светлина и пространство.
Луис сама отвори вратата. В ръка държеше здрава тояга, почти два метра дълга — истинско оръжие.
— Здравейте, господин Ван Уегънър — поздрави го тя. — Преди малко ми съобщиха от адвокатската кантора, че ще ме посетите. — Имаше къса бяла коса, приятно лице, интелигентни очи и блестяща усмивка. Широки шорти се спускаха до коленете й, беше обута в гуменки, а тениската й носеше мотото на щата Ню Хампшир „Живей свободен или умри“. До нея стоеше изправена немска овчарка с наострени и напрегнати уши. — Това е Артур. Артур, кажи здрасти на човека.