Артур вдигна лапа и Пол с известно затруднение се наведе, за да я поеме и разтърси. Показа своята идентификационна карта.
— Видяхте ли ни, докато оглеждахме дома на доктор Сайкс?
Луис се засмя.
— Едър мъжага на патерици и висок кокалест индианец в стар додж. Трябва да съм пълна глупачка да не обърна внимание.
— Много време ли прекарвате на предната тераса? — огледа стола в адирондакски стил, разположен на удобно място за наблюдение към двора на Сайкс.
— Често. Домът му ми закрива гледката, ако искате да знаете истината. За да построят това, събориха една стогодишна барака. Все пак си беше барака. Никой не искаше да я купи.
— Ядосахте ли се?
— Кой не би искал гледка към езерото?
Без да изглежда прекалено настоятелен, Пол огледа жената от горе до долу.
— По това време на деня обикновено излизам на разходка — каза тя, като размаха тоягата. — Исках да ви предложа да ме придружите, но като ви гледам, май ще е по-добре да се откажа.
Мускулестите й крака подсказваха отличното й физическо състояние. Охранителната й система също беше изпипана — внушаващият уважение кривак и Артур. Пол се зачуди дали наистина се е канила да отива на разходка или просто демонстрира увереност в безопасността си.
— Няма да ви забавя — увери я Пол. — Просто искам да ви задам още няколко въпроса за нощта, когато е бил убит доктор Сайкс.
— Влезте тогава — подкани го Луис. Широко отвори вратата, за да позволи на Пол да влезе, и заключи след него.
Стояха в малко фоайе. От покрива висяха най-различни треви и билки. Пол се облегна на патериците си, Луис се облегна на тоягата си.
— Да не сте ботаник?
— Билкар. Пътят на природата. — Побутна с пръст един изсушен сноп. — Написала съм няколко книги по въпроса.
— Аха. Имате ли нещо за счупен крак?
Луис го изгледа замислено.
— А нещо за разбито сърце? — продължи Пол.
— Вие сте чаровник, едва ли сте от хората, на които им разбиват сърцето.
— Понякога и чаровниците са очаровани.
— Но кракът ви… предполагам доста ви боли? Последвайте ме. — Тя облегна тоягата на стената, отвори една врата и тръгна надолу по стълбата, а кучето я следваше по петите. — Подпирайте се на парапета. Стръмно е, но стъпалата са широки. Ще се справите.
— Чакайте — каза Пол. — Но… — ала Луис вече бе изчезнала и на него не му остана друго, освен да я последва.
Петнайсет минути по-късно, или поне на него му се сториха толкова, успя да се добере до дъното и се озова в мазе с високи прозорци, препълнено със стотици разноцветни бутилки, запушени с коркови тапи. Някои стояха на первазите и отразяваха слънчевата светлина, обливайки в разноцветни багри лавиците под тях. В ъглите висяха големи паяжини.
Всичко, от което се нуждаеше тя, за да бъде картинката пълна, бе островърха шапка и мантия на звезди и луни.
— Моята лаборатория — обясни Луис. Взе една бутилка и я огледа, разтърси я и я върна на лавицата. — Имам доста неща, които биха ви помогнали в лечението.
Какво, по дяволите, означава това, учуди се Пол, като отново почувства острата болка в коляното си.
— Чудесно — отвърна той, седна на последното стъпало и тихо изстена.
— Ето нещо точно като за вас. Ulmus rubra, червен бряст, казано по друг начин, великолепно диетично лекарство за възстановяване на силите. На прах е. Всяка сутрин си правете горещ мехлем с него. — Тя му подаде малка синя бутилка. — Запазете я. А това е червен чай. Сигурна съм, че сте чували за него, но едва ли знаете, че е многоцелеви антиоксидант и помага на тялото да изхвърля отровите. Осигурява дълголетие. Една древна поема твърди: „Ако пие чай през май, ще живее всеки довеки.“ Всички искаме това, нали? Изсушила съм билката и съм я стрила на прах. Сложила съм я в пакетчета от чай за по-лесно. — Тя отмести настрана една оранжева бутилка — в течността плуваха някакви зелени неща. — Това ви е най-необходимото. — Този път в ръка държеше червена бутилка. — Дори нищо друго да не взимате, пийте от това всеки ден.
— Какво е то?
— Не питайте. Просто пийте по една супена лъжица сутрин, обед и вечер. Ще ви помогне с нервите. Често си ги изпускате, нали?
Изненадан, Пол рече:
— Не по-често от повечето.
— О, мога да го разбера по очите ви. Онова бяло петно точно под ириса ви. Липса на баланс във вашия ян. — Тя насочи собствените си зелени очи към него. Сякаш проникнаха през кожата му и навлязоха навътре. — Нали знаете, ние не сме се отдалечили толкова много от животните и растенията. Ние сме тренирани в множество поведенчески модели, за да потискаме животинското в себе си, но на практика разумът ни е смесица от инстинкти, създадени със специфични цели още от древността. Например да се чувстваме разтревожени при появата на хищник, да сме способни да разпознаваме лицата. Съществуват такива неща, които ни мотивират, че няма да повярвате. Вие сте агресивен, но проблемът ви е, че нямате вяра в собствените си инстинкти — засмя се сърдечно. — Съветът ми е да ядете повече зеленчуци и по-малко месо. Ще ви възвърне част от баланса. Ще се успокоите.