— Не. Преплува до другата страна на басейна. Можех да го видя един-два пъти. Светлината се отразяваше в лицето му. Гледаше нещо в ръката си. След това още веднъж се гмурна.
— И остана там известно време, нали?
— Да. След това изплува, но ръцете му бяха празни.
Странно, нали?
— Много странно.
— Какво, за бога, е криел в басейна?
— Какво наистина? А след това?
— Ами момичето излезе от храстите и скочи във водата.
Извади оттам кутията. Това си го спомням много добре.
Бях учудена, че се крие в храстите.
— Все още не разбирам добре. Вие видяхте ли я да влиза в кабинета?
— Бях достатъчно ясна по този въпрос. Не. Оттук не мога да видя вратата на кабинета.
— Трябва да сте чули нещо.
— Не. Вече не чувам както едно време. Но имаше шумове. Артур ги чу. Ушите му се мърдаха и тихо квичеше. Ако се бях престрашила и се бях обадила на полицията, доктор Сайкс щеше да е още жив. — Тя поклати глава. — Съжалявам. Това е всичко.
— Това ли е всичко, което сте видели?
— Да.
— В някой момент онази вечер да сте поглеждала към предната им порта?
Тя се замисли.
— Когато се обърнах да загася светлината. Само за секунда.
— Беше ли вратата на доктор Сайкс отворена?
— Не си спомням. Съжалявам.
— Луната беше ли залязла?
— Не мога да си спомня.
— Можете ли да виждате по-надалеч, например нагоре по улицата?
— Не… Чакайте малко. Видях бухал. Беше твърде късно един бухал да прелита наоколо. Чакайте, само за малко. — Артур се приближи до нея, тя се наведе и го почеса по козината. — Да. Представяте ли си? Накарахте ме да се замисля.
— Там имаше ли… — започна Пол, но тя го прекъсна с жест.
Луис затвори очи и се хвана за челото. Известно време нищо не се случваше. Пол бързешком отпи още една глътка от еликсира. Вече наистина се чувстваше по-добре. Не се интересуваше какво има в него и наистина не искаше да знае. Безразлично му бе дори ако бе опиум или нещо подобно.
— Имам само две думи за вас… подвижен покрив — заяви Луис с все още затворени очи. После ги отвори. — Представяте ли си?
— Продължете.
— По този път рядко минават коли. Разбит е. Частен е. Не води наникъде. Но онази нощ видях един бухал и ми се стори, че на улицата е паркирана светла кола с гюрук. Една от онези, малките. Стара. Трябва да е била някакъв фолксваген.
— Колко време е стояла там?
— Нямам представа. Забелязах я скоро след като наблюдавах момичето и доктор Сайкс.
— Видяхте ли шофьора?
— Съжалявам, не.
— Казахте ли на полицията?
— Бях забравила. Сетих се едва когато се замислих за бухала. Ще се обадя на онзи приятен офицер веднага след като свършим. Това може да е от полза, нали? Може би ще помогне на момичето?
— Може би. Какво друго си спомняте за колата? — Пол опита всичко да разбуди още паметта й, но тя не успя да си спомни нищо повече.
— Добре — въздъхна накрая. — Отново ви благодаря. Май по-добре е да се заема с тези стълби, за да ви дам възможност да осъществите ежедневната си разходка.
— Веднъж Бил Сайкс ми каза, че съм луда да позволявам на слънцето да свети в лицето ми, докато работя в градината. Всъщност ме хвана за брадичката и я завъртя наляво-надясно. Заяви, че един лифтинг на лице ще ми свърши добра работа.
— Какво му отговорихте?
— Не казах нищо.
— Какво си помислихте?
— Честно ли? Разтърси ме — отвърна тя. — Чувстваш се щастлив, че си здрав и се оправяш добре, а ето че се появява някой, който ти прави някаква забележка, и вече не можеш да се откачиш от нея. — Направи гримаса. — Все още си мисля за това.
— Е, вие сте една добре изглеждаща дама.
— Не съм.
— Щях да ви преследвам, ако не бяха разбили сърцето ми.
— Ох, спрете.
— Вие спасихте живота ми с този сироп. Мисля, че ще успея да се справя с тези стълби. Чувствам се далеч по-добре.
— Тогава се опитайте — този път тя му помогна и може би беше повяхнала, но бе достатъчно силна и ухаеше на пресен кимион. Пол още повече намрази Бил Сайкс, че си е позволил да я разстрои.
Пол се настани на шофьорското място, опита се да запали двигателя, но той само избръмча. Опита отново, резултатът беше същият.
Почака Уиш да го открие, като си играеше с радиото и отпиваше от червения еликсир. Уиш се пъхна под капака, но не откри никакъв проблем. Пол се почувства зле от инцидента. Но не му пукаше.
ГЛАВА 13
Поддържан от каменни колони и покрит с широк, обшит с дърво покрив, който създаваше илюзията за едноетажна сграда, съдът на Саут Лейк Тахо бе разположен в ниска падина. Местоположението му в гъсто залесения парк пораждаше измамното чувство за спокойствие и мир.