Малкото дървено бунгало беше обградено от ели, а от прозорците струеше топла светлина. Паркира на алеята и вече се протягаше с ключа към вратата, когато осъзна, че тя е открехната. Отстъпи назад, обхваната от страх.
— Боб! — извика високо тя, което беше нормално, защото, естествено, на него нищо не му се бе случило. — Пак си забравил отворена външната врата!
Захвърли куфарчето си на лавицата в антрето малко по-шумно, отколкото бе необходимо. Щеше да го сложи на мястото му по-късно през нощта, когато се приготви за лягане и не успее да заспи. Отгоре изскърца стол. Още не бе успяла да влезе в кухнята, за да си налее чаша вода, когато по стълбите препусна Боб, следван от Хичкок.
— Чакай, не се събличай. Трябва да отидем у Ники.
— Ники? — Къде ли бе чувала това име преди?
— Никол Зак. Спомняш ли си? — Боб дишаше тежко и възбудено.
— О — момичето, което го бе поканило на танци миналата есен.
Боб беше отишъл, но не с нея, а със своите приятели и с жестоката ревност на тринайсетте си години не й бе обелил и дума през цялата нощ. Или поне така бе докладвал. Оттогава не бе чувала нищо за Никол Зак.
— Двамата сте се сприятелили? — попита тя. Протегна се да го разроши, но той чевръсто се изплъзна.
— Понякога ходя у тях. Тя ми разказва разни неща.
Това бе повече, отколкото можеше самата тя да каже за Боб в последно време. Това бе новина, и то не от добрите.
— Тя е в беда. Хайде да тръгваме! — Боб, който за последните пет месеца бе израснал с тройно повече сантиметри, грабна грейката си, захвърлена на един стол, и я навлече.
Тя го заобиколи и влезе в кухнята.
— Нека само да сготвя вечерята и ще си поговорим.
— Това не може да чака! — хвана я за ръката. — Трябва да тръгваме, мамо!
Боб почти я довлече до вратата, когато тя успя да се съвземе.
— Чакай малко! Само се спри!
Той я пусна.
— Няма ли да ме подготвиш? Обясни ми защо трябва да пропуснем вечерята и да тичаме към Никол?
Той погледна към вратата, после към нея. Осъзна, че няма избор, и каза:
— Ето какво се случи. Тя имаше лоши преживявания.
Братовчед й Крис току-що бе загинал и тя се чувстваше много зле, защото като деца много обичали да си играят заедно. Така че бяхме в кухнята и ядяхме ядки…
— В чия кухня?
— В къщата на Ник.
— Предполага се, че трябваше да се върнеш директно вкъщи.
— Оставих ти съобщение по гласовата поща.
Трябваше да си признае, че не я бе проверявала.
— Добре, продължавай.
— Както и да е, майка й репетираше в дневната…
— Репетирала?
— Опитва се да постъпи в някакво шоу. Трябва да репетира, независимо колко зле се чувства. Така че тя бе… леко облечена, когато на вратата се почука. Беше направо думкане, много силно, мамо. Майката на Ник каза: „Разпрегнете конете, ей сега идвам.“
Леко облечена? Какво ли е репетирала майката на тази Никол? Пийпшоу, стриптийз?
— Както и да е, тя си обу панталоните…
— Скъпи, спри за секунда. Как е била облечена?
— … над трикото, докато тропането продължаваше. Накрая отиде и отвори. Мамо, бяха двама полицаи.
Тя изчака, докато момчето преглътне и си поеме дъх.
— Те влязоха. Майка й ги пусна направо в дневната. Казаха, че някакъв доктор е мъртъв, и започнаха да задават въпроси на Ники.
— Не на майка й? Започнали са да разговарят с твоята приятелка? — Нина се опита да прояви заинтересованост, като принуди адвоката в себе си да застане на поста си, но беше разсеяна от глада и от неприятното чувство, че Боб се държи някак дистанцирано с нея.
— Направо се нахвърлиха върху Ник. Майка й просто си стоеше там уплашена. Искаше да се намеси на няколко пъти, но я накараха да си затваря устата и тя не успя да направи нищо. Тогава се опитах аз.
Това вече привлече вниманието й.
— Какво — сега беше неин ред да преглътне, — какво точно се опита?
— Казах на Ник, че има правото да си мълчи. Те толкова бързо прочетоха правата й, че тя нямаше никаква представа какво точно й казват.
Нина се приближи до него и усети страха му.
— Един от тях ми хвърли мръсен поглед… но беше твърде късно. Тя вече се беше изпуснала. Уведомиха майка й, че я отвеждат в предварителния арест и да се обади в Съда за малолетни след час. Взеха я със себе си!
— За какво?
— Мамо, моля те! — отново я задърпа за ръката, но този път много по-нежно. — Моля те, просто ела. Те се нуждаят от нас. Полицаите непрекъснато й разправяха разни неща от рода „Признай си“, „Облекчи си съвестта“ „На нас можеш да кажеш“. Ей такива неща.
— Какви неща? По-точно.
— Знаеш какви. Например: ти ли уби чичо си. Ей такива.