Тя се насили да се държи естествено в присъствието на Дария и това продължи чак досега. Никой не знаеше, че е видяла тази позната сянка и никой нямаше да разбере.
Дори ако я осъдят.
Отиде в стаята си и взе електрическата китара. За известно време остави пръстите си просто да играят по струните, които подръпваше безцелно, докато напипа грифа. Посвири малко и усети, че бойният й дух се позавръща. В главата й се зародиха стихове за едно пропаднало момиче, което внезапно променя живота си.
Записа стиховете с химикал на обратната страна на някаква тетрадка по математика, за да може да ги пее, докато свири. След това грабна отново китарата и изкрещя думите на света. Записа всичко това на компютъра.
Пусна си няколко пъти записа и се почувства по-добре. След това се позанимава с уеб страницата си, която бе започнала преди известно време. Засега там беше само снимката й с анимирана пламтяща коса, няколко стиха, съчинени в клас, когато свършваше преди останалите флегматици работата си.
Направи бутон за музика, използва специална програма, за да кодира компютърна версия на песента си в МР3 формат и я зареди към сайта си, като я нарече „Завърнало се момиче“. След това огледа критично произведението си и промени „завърнало се“ в „секси“ за комерсиални цели, просто да види дали някой ще я чуе.
След като изпрати музикалното си послание в Интернет, в главата й се зароди още една мисъл. Извади старите касети със записи на баща си и ги записа към своя сайт. Заслуша се в умелите ритми на баса и тъгата, която й се стори, че долавя в гласа му. Легна в леглото с ръце под главата, слушаше и чакаше Боб, който бе обещал да я посети след училище и може би щеше да й помогне. Сигурно бе задрямала, защото когато звънна телефонът, скочи изненадано. В първия момент предположи, че е офицерът, който трябваше да проверява от време на време дали си седи вкъщи. След това си помисли обезпокоена, че сигурно е Боб и ще й съобщи, че няма да идва.
— Никол Зак?
Не беше Боб. Гласът беше носов, сякаш човекът отсреща имаше проблеми със синусите. Чувстваше се силен британски акцент.
— Кой е?
— Никол Зак ли е?
Значи не е просто грешен номер.
— Да.
— У вас има нещо мое.
— Кой се обажда?
— Във вестниците пише, че някакъв свидетел ви е видял да взимате нещо от басейна на Сайкс.
— Лъже — автоматично отрече Ники.
— Това нещо е мое и си го искам обратно.
Една мисъл мина през главата й.
— Скот? — дали Скот не си преправя гласа. Звучеше толкова фалшиво.
— Слушай, малко момиченце. Ще ми дадеш това, което ми принадлежи. Ще ми го върнеш веднага и аз няма да пипна с ръка теб или горещата ти маминка, въпреки че подобна идея ми е минавала неведнъж. — Засмя се. Звукът беше неприятен.
Бързо като летящо копие прелетя мисълта за Дария. Той е видял майка й. Дали не я е последвал? Как може да се спаси от него? Тя се стегна и размисли. Той просто се опитва да те прекърши — точно като Скот. „Всъщност няма да нарани нито теб, нито Дария. Няма. Отърви се от него. Накарай го да ти повярва.“
— Вижте, много съжалявам, но не мога да ви бъда полезна. Не съм взимала нищо.
— Дрън-дрън.
— Не мога да ви помогна, господине — повтори тя, като внимаваше в гласа й да не се процеди отчаянието, което я обхващаше. — Оставете ме на мира.
— Имаш един начин, един-единствен, да оправиш нещата. Остави нещото на задната седалка на колата на майка си довечера. Остави вратата отключена. Или ще ти прережа гърлото. Обещавам ти. След това ще нарежа готиното лице на майка ти…
— Няма да слагам нищо в колата и ако се мернете наблизо, ще извикам ченгетата! Ще насъскам адвоката си срещу вас. Тя ще проследи обаждането и ще ви пъхнат в затвора, където ви е мястото! Не можете да ме уплашите!
— Тъпа кучка — каза той и гласът му спадна до шепот, което бе по-зловещо от заплахите. — Няма да ми се измъкнеш така лесно.
— Майната ти! — Ники тресна телефона и се загледа в него.
Замисли се за торбата, заровена в гората. Трябва да е нещо ценно! Какъв късмет, ако се окаже, че чичо Бил го е откраднал от някого. А копелето заплашваше нея и Дария! Тя наистина беше твърде уморена от постоянното си състояние на ужас. И от непрекъснатото влошаване на нещата.
Отиде до кухнята, където държаха тоягата — за този сувенир Дария бе пръснала парите, които нямаха, на някакъв ирландски фестивал. Висеше зад вратата, водеща към двора. Беше лакирана и твърда като камък, а единият й край завършваше с масивна топка. Оставаше около час до идването на Боб. Прекара времето си, като гледаше през прозореца към улицата и за всеки случай държеше тоягата. Когато чу Дария да се суети пред вратата, скочи да й отвори, като се бореше с непреодолимото желание да й разкаже за заплашителното обаждане по телефона. Но нямаше нужда да вижда как Дария изпада в истерия. Това щеше да провали плановете й.