Дария с трясък затвори вратичката на шкафа със зеленчуците.
— Бих искала да не ме наричаш Дария — каза тя с нисък глас. — Аз съм твоята майка.
Ники седна на масата и обви глава с ръце. Помисли си: „Ще се хвана на работа в автомивката на Уенди, където и да е.“ След това си спомни за домашния арест и обвиненията срещу нея. Нейният случай се споменаваше в местната преса почти всекидневно, придружен със злокобни предупреждения за разрастващата се престъпност сред тийнейджърите. Всеки в града вече знаеше за нея и въпреки че някои вестници се бяха въздържали направо да споменат името й, всички се бяха досетили. Като Скот. Кой би я наел?
— Може би трябва да се погрижиш за домашните, които твоят учител ти е изпратил — каза Дария, използвайки традиционния начин да разкара Ники далеч от очите си.
— По-късно — отговори тя. — Боб ще намине с няколко решени задачи по математика.
— Колко мило — Дария излезе от кухнята, като държеше в ръка обувките си. Ники виждаше колко е наранена. Сякаш вината бе у Ники! — Ще бъда в стаята си, ако ти потрябвам за нещо.
Ники чу скейтборда на Боб, преди да го види. Отвори вратата. Той й подаде една чанта.
— Сладки. Умирам от глад. — Влязоха в кухнята. — Тук ли е майка ти?
— В стаята си.
— Добре ли си?
— Да.
— Щото ми изглеждаш странно. — Отвори пакета със сладките и се вгледа в глезена й. — Какво е това нещо?
— Моите вериги и пранги. Като в стари времена, когато са ги слагали на затворниците да не бягат.
— Какво ще ти направят, ако се опиташ? Шоков удар?
Като във филмите на Бонд?
— Не, просто някой някъде ще узнае, че съм напуснала къщата. Забранено ми е.
— Можеш ли да я свалиш?
— Не, тя е двайсет и четири и седем.
Двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Тя беше затворник. Единствената разлика бе присъствието на майка й, което не винаги бе предимство.
— Колко гадно — той раздели една сладка на две и облиза пълнежа. — Басирам се, че ги ненавиждаш.
И това беше момчето, което трябваше да я спаси. Не можа да потисне усмивката си.
— Да.
— И с какво искаш да ти помогна, Ник?
— Ще искам от теб да изровиш нещо.
— Имаш предвид да изследвам нещо?
— Не. За това ще ти трябва лопата. Боб, не бива да казваш никому. Нито на полицията, нито на майка си.
— Да не е нещо незаконно?
— Не. — Не обичаше да лъже, но не виждаше никакъв друг изход.
— Какво искаш да изкопая?
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. — Тя бръкна в едно чекмедже и извади няколко жълти листа. — Ще ти начертая карта.
— Карта на заровено съкровище — вече бе на осмата си сладка и държеше още две в ръка.
— Ще се разболееш от толкова много сладко — предупреди го Ники. — Дария донесе нещо за хапване. Какво ще кажеш за един сандвич? — Започна да чертае.
— Не, благодаря, трябва да се върна вкъщи за вечеря. — Наведе се над рамото й.
— Ох, отдръпни се малко, навсякъде ръсиш трохи!
— Извинявай — той седна на мястото си, довърши сладките и изтри ръце в панталоните си. — Имаш ли мляко?
— Провери в хладилника.
Докато чертаеше, дълбоко размишляваше. Беше я закопала в гората зад къщата до едно дърво, което познаваше много добре. Но колко реда дървета трябваше да подмине, преди да стигне до него?
Боб изпи наведнъж цяла чаша с мляко, сложи чашата в мивката и въздъхна от удоволствие.
— Кога ще пораснеш? — каза тя.
— Все някога.
Ники му подаде картата.
— Значи е зад къщата?
— Точно така.
— В гората?
— Аха.
— Колко надълбоко?
— Може би трийсетина сантиметра. Не е дълбоко. Увих го в една от онези пластмасови торбички с цип.
— Значи не е надълбоко. — Пъхна картата в джоба си. — Трябва да тръгвам. Не казах на мама, че ще мина оттук.
Развиква се, ако не се прибирам веднага в дните, когато трябва да си седя в къщи. Ако зависеше само от нея, нямаше да мога да си подам носа навън.
— Кога ще го направиш?
— Довечера. Ще мина насам веднага щом мама заспи.
— Колкото се може по-скоро. — Не беше забравила гласа по телефона. Не бе възможно. Но нали беше казала, че няма намерение да слага нищо в колата на Дария, така че той нямаше причина да се навърта наоколо. Беше го разкарала.
— Ще те чакам. Бъди внимателен! — Изпрати го до вратата.
Той взе скейтборда и я попита:
— И да не се надявам, че ще мога да погледна какво има вътре, след като я изкопая, нали?
— Моля те, Боб, недей.
— Какво ще стане, като си получиш нещото? Имам предвид, нали не можеш да напуснеш къщата?