— Това си е моя работа.
— Не ми харесва тази твоя работа.
— Знам. Ще съм ти задължена.
— Не, Ники, нищо не ми дължиш.
— Хей, направих един запис за теб. Написах песен. Ето. Подарък. — Двамата си размениха усмивки.
— Наистина ли? — Той взе касетата и я пъхна в джоба си.
— Ти си я изпяла и всичко?
— Беше лесно. Не ми трябваше Скот. Записах ти и една песен от татко.
— Гот!
Скочи на скейтборда си и се понесе надолу по улицата.
След като луната на няколко пъти безуспешно се опита да освети пейзажа отвън, най-сетне окончателно се скри зад облаците, оставяйки след себе си непрогледен мрак. Ники седеше в дневната и изгледа с майка си „Матрицата“ за трети път. Около единайсет я подкани да си легне.
— Трябва да се поупражнявам — отвърна Дария. — Репетициите започват следващата седмица. — Въпреки намерението си тя широко се прозя.
Ники не се самозалъгваше като нея. Репетициите непрекъснато щяха да се отлагат, докато магьосникът упражняваше уменията си върху майка й. Ако не успееше да я вкара в леглото си в течение на разумен период от време, щеше да извърши една последна класическа магия и да изчезне.
— Ще станеш по-рано.
— Винаги си го казвам и после не става. Аз съм нощна птица.
— Ще те събудя. — Разбира се, нямаше да го направи, но Дария нямаше да има нищо против.
Когато дишането на Дария стана равно и ритмично, тя затвори вратата към спалнята на майка си и застана на пост пред задния прозорец, оглеждайки се за Боб. Той каза, че ще дойде, значи щеше да го направи. Събуди я дращене по задната врата.
— Боб?
— Пусни ме да вляза.
Тя отвори вратата.
— Охо, донесъл си лопата.
— Аха.
— Носиш ли картата?
Той извади смачканата хартия от джоба си и я размаха.
— Трябва да ми заемеш фенерче. Моето е счупено — и постави малко пластмасово фенерче на масата до нея.
Ники се разтърси в антрето и откри голям фенер с гумена дръжка. Сложи нови батерии, светна, за да го провери, и се върна в кухнята.
— Благодаря, Ники. Охо, тежи цял тон.
— Сега тръгвай.
— Не обичам да се измъквам така. Майка ми ще ме пребие, ако забележи, че ме няма.
— Затова побързай.
— Ники?
— Е?
— Не ме моли повече за такива неща, става ли?
— Няма, Боб, обещавам ти! — Не се чувстваше добре. Поредицата от събития напоследък караше стомаха й да се бунтува.
Боб светна с фенерчето към гората, взе в ръка лопатата и тръгна.
Огромните борове и ели, толкова дружелюбни през деня, сега протягаха пипала към фосфоресциращото небе. Където имаше облаци, звездите изчезваха. Бледата жълта светлина, по която съдеше къде е Боб, ставаше все по-слаба, отразяваше се в клоните и стволовете и накрая съвсем изчезна.
Ники чакаше. Неспособна да стои на едно място, тя се разхождаше от единия край на къщата до другия; движеше се тихо, но нервно — боеше се да не разбуди майка си. Провери я няколко пъти и се увери, че продължава да спи непробудно. Дария не биваше нищо да разбере.
Когато седна на стола, като изпъваше и свиваше краката си, чу как една кола премина по улицата. Погледна.
Един от типичните за Тахо пикапи. Голям. Не можеше да види повече, защото в техния квартал нямаше улично осветление. Поне тази нощ това й бе само от полза. Чу как вратата на машината се затръшна. След това тишина.
Стъпки около дома й.
Замръзна.
Дум-дум-дум, ала тихо, приглушено от килима борови иглички. Стъпките направиха пълен кръг, спряха за малко под прозореца на Дария, след това отново продължиха. Изкачиха стълбите на входната врата. Не последва почукване.
Опита се да преглътне. Но гърлото й беше сухо, сякаш беше погълнала цялата пустиня. Кой би могъл да е? Може би е магьосникът и търси Дария?
Гласът?
Тя се приведе над перваза, за да види кой стои до вратата, но прозорецът беше твърде близо и не й позволяваше добра гледка, ако някой стоеше точно пред вратата. Страхът я обзе. Той може да…
— Не! — изкрещя тя. Стоеше пред входната врата, но бе като парализирана, не можеше да се насили да отключи.
Ръката й се протегна. Палецът се докосна до студения бронз на бравата, а после и останалите пръсти. С усилие на волята напрегна мускули. Отвори вратата.
Но мъжът тичаше, тичаше към гората.
Беше видял Боб с лопата в ръка.
ГЛАВА 15
Пол се намираше в апартамента си в „Сийзър“. Но за негово дълбоко съжаление не можеше да потопи гипсирания си крак във ваната. Задоволи се с пилешко сатаи в „Сато“, като напълно пренебрегна ориза, за да се посвети изцяло на деликатния бадемов аромат. Късно през нощта ресторантът беше полупразен. Седна на една маса с гръб към стената и срещу вратата, както правеше винаги поради дълбоко вкоренената му параноя на бивше ченге.