Размишляваше за нещата, които се бяха случили, и чувстваше, че всичко около него върви към провала: бизнесът, кракът, Сюзън. Е, добре де. Подобни неща бяха ежедневие за самотния рейнджър. Всеки момент ще се качи отново на коня и ще полети към някое ново приключение.
Пол отмести настрани чинията, обърса устните си със салфетката и погледна часовника. Късно. Твърде късно, за да отиде където и да е, освен например в казиното.
Качи се в пикапа, запали го, излезе на магистралата и зави към Булеварда на пионерите, продължавайки почти до отбивката за Джикарила драйв.
Паркира до улицата. Хм. Нямаше светлини. Това предполагаше, че Нина и Боб вече са си легнали. Иззад завесите на втория етаж му се стори, че прозира светлина. Подпрян на патериците, той мъчително излезе от колата и изкачи стълбите пред входната врата. Звездите плуваха в студения въздух на нощта. Почука, но не получи отговор. Почука по-силно. Отвърна му див лай.
След секунда се появи Нина, търкайки сънените си очи. Беше по хавлия, копринена, много мека, която се спускаше надолу и разкриваше само белите кокалчета на глезените й. Държеше за каишка голямо черно куче.
— Какво става? — попита тя разтревожена.
— Не биваше да идвам толкова късно. Детска история. Съжалявам. Нищо лошо не се е случило. Просто спрях по пътя си към хотела.
Тя стоеше там замръзнала, сякаш закована в рамката на вратата, и го гледаше настойчиво.
Огледа се зад себе си. Нямаше никой.
— Защо непрекъснато ми се обаждаш късно през нощта и идваш по никое време?
— Много съм зает през деня.
— Наистина ли?
След това тя забеляза крака му. Въздъхна и оттам премести погледа си към лицето.
— Ти си ранен! Не ми каза…
— Не исках да ти подсказвам разни идеи, например да наемеш някого другиго.
— Ох, Пол. Какво ти се е случило?
— Паднах, докато карах ски. — Протегна ръка към кучето и когато то се приведе, започна да го чеше по врата.
— През лятото?
— Това е моята версия и мисля да се придържам към нея.
— Защо не ми каза?
— Беше заета.
— Колко дълго ще си на патерици?
— Лекарите вече не си признават доброволно, не знаеш ли? Пускат намеци, говорят на жаргон. Езикът им прилича на нечетливия им ръкопис.
— Значи не знаеш?
— Нямам представа.
— Е, влез, влез де. Мога ли да ти помогна с нещо?
Той махна с ръка, за да се отмести, влезе вътре и седна в креслото.
Нина отиде до шведското огнище в средата на стаята и отвори решетката. Пол я наблюдаваше как бърка с пръчката, която използваше вместо ръжен, и разпалва огъня. Пламъците се събудиха и изпратиха своята топлина към него. Изглежда, Нина се чувстваше малко неудобно.
— Мисля, че виждам светлина — рече Пол, за да раздвижи обстановката.
— Така е. — Тя отиде до кухнята и извади от шкафа две чаши. — Индийски, става ли?
— Нямаш ли нещо по-силно? По цяла нощ пия чай.
Докато тършуваше за бира в хладилника и я разливаше по чашите, той взе важно решение. Вече не можеше да понася физическия шок от присъствието на Нина. Това ще бъде последният им съвместен случай. Като глупава птичка той продължаваше да прелита около стъклената й врата и да се наранява. Не можеше да издържи да бъде толкова близо до нея и в същото време толкова далече. Нямаше намерение да разкрива мислите, които пазеше дълбоко в себе си. Всичко свърши на този фронт, реши той, като в чувствата му беше примесена само малка доза съжаление. Тя му подаде чашата.
— Съжалявам. От известно време не съм пускала машината за миене на чинии.
Изглежда, че посещението му й подейства добре, а може би наистина се чувстваше малко самотна. Той плъзна поглед по познатата му кухня, наслаждавайки се на разноцветните съдове под прозореца, облегнати над мивката, уникалната колекция от чаши. Всичко това му говореше много за нея. Не му се бе случвало често да надниква в битовата част от нейния живот, а това бе още нещо, което харесваше у нея.
— Съжалявам за предварителното изслушване — промърмори той.
— Няма нищо.
— Отидох до клиниката и говорих с хората там — с някои нови клиенти и с други, преминали вече пластичните операции и очакващи контролен преглед. Доктор Брет има безброй фенове.
— Провери ли неговото алиби?
— След като се запознах с жена му, която е толкова прекрасна, колкото ми бе описана, единственото, което би могъл да прави Дилън Брет онази нощ, е да си играйка с нея до сутринта. Няма начин да греша.
— Той е от хората, които ме дразнят непоносимо. Една от лошите ми черти.
— Още по-важно, той е от богато семейство. Клиниката не му е финансово необходима. Просто обича работата си. Не виждам защо трябва да премахва партньора си, който се кани да се оттегли.