— Събуди се, мамо! Ставай!
Очите на Дария се разтвориха. Примигна на светлината, за да пригоди зрението си, и измърмори:
— Ау, как неочаквано отново станах „мамо“! — Седна и намести възглавницата зад гърба си. — Защо ме събуди, скъпа? Какво става?
Но Ники вече държеше якето й в ръце и я дърпаше за ръката.
— Трябва да излезем навън. Боб е в беда.
— Боб е тук?
— Отвън е. Трябва да побързаме. Моля те! — Тя стоеше до леглото, а вниманието й беше привлечено към черното петно на прозореца, където й се стори, че мерна проблясък от фенерче. Две фенерчета… — Когато отидох при чичо Бил онази нощ, взех нещо — нещо, което си мислих, че може би е наше. — Думите й се изплъзнаха, но всичко като че ли си дойде по местата. Нямаше време да измисля какво да каже. Нямаше време за обяснения. — Ох, забрави това! Няма значение.
Значение имаше безсилието, което изпитваше в момента.
— По дяволите! — изкрещя истерично тя.
— Значи наистина си била там онази нощ. Ох, Ники!
— Знаеш, че съм била! — извика Ники. Забеляза липсата на особена изненада у майка си, но веднага съхрани информацията настрани. Не можеше точно сега да се занимава с Дария. Не и сега, ако въобще го направи някога. Трябваше да продължава напред, без да се оглежда зад себе си.
— Както и да е, взех едно нещо от чичо Бил и го зарових навън, преди да ми сложат тази гривна. Тази нощ преди десетина минути Боб излезе да ми го изкопае, защото аз не мога да изляза. Не можех да го направя сама. Тогава дойде онзи мъж.
Сънливостта напусна присвитите очи на Дария.
— Кой мъж?
— Не знам кой! Напълно непознат! Трябва да е същият, който ми се обади. Той… той знаеше за торбата и я искаше. Казах му, че е не е у мен. Не очаквах да дойде тази нощ.
Трябва да е той! Той видя Боб отвън! — Ники не се сдържа, сълзите й потекоха. — Нищо не мога да направя. Не мога да му помогна!
Дария скочи. Сложи якето си, нахлузи чифт мокасини и се затича към килера. След малко отново се появи. Ники бе толкова шокирана да види майка си с пушка в ръка, че сълзите й секнаха.
— Какво е това?
— Пушката на дядо ти Логан — мрачно отвърна Дария. — Дванайсети калибър. При правилна употреба гърми като оръдие. Би трябвало здравата да уплаши всекиго.
— Вътре има ли куршум?
— Разбира се, че е заредена — каза Дария, като пречупи на две оръжието и погледна в цевта. — Дядо ти винаги наричаше сачмите четвърти размер първокласен трепач.
Скочи към задната врата. Ники беше точно зад нея.
— Стой назад, скъпа — рече Дария, като се опита да я отмести от прага.
Ники не помръдна.
— Мамо, чакай. Знаеш ли как да стреляш? Може да уцелиш Боб!
— Не се бой. Нищо няма да му се случи на Боб. Аз съм страхотен стрелец.
Ники продължаваше да блокира вратата.
— Ами другият? Ами ако е Скот?
— Доколкото си спомням, каза, че е непознат. Скот ли е?
— Може би — отвърна Ники. — Знам, че си му бясна, но…
Просто не застрелвай никого, става ли?
— Ще съм внимателна.
Излезе навън, но внезапно се обърна и целуна дъщеря си по челото.
— Харесва ми, когато ме наричаш мамо, скъпа — каза тя и потъна в нощта.
Нина спря на сантиметър от ниския бордюр, като рязко наби спирачките. Изскочи от колата. Докато Пол мъчително отваряше вратата, тя вече беше стигнала къщата и тропаше по вратата.
— Кой е? — чу се един треперещ глас отвътре.
Пол също се добра до верандата и започна да се изкачва по стълбите.
— Нина Рейли и Пол ван Уегънър. Ники, отвори. Моля те!
Вратата леко се открехна. Ники ги огледа с подпухнали очи.
— Боб с вас ли е?
Изглежда, че се взираше някъде зад тях. Нина обърна глава, за да огледа улицата, но не видя нищо особено.
— Какво има?
— Какво ли не.
— Какво се е объркало? Ники, моля те. Къде е Боб?
Ники посочи зад себе си.
— Навън, в гората.
— Защо е там?
— Дойде, защото го помолих. — Зъбите й тракаха от страх. — Не му се ядосвайте. Обвинявайте мен. Вината е моя.
В този момент дочуха първия изстрел и в промеждутъка до следващата секунда Пол ги повали и двете на пода на верандата. Преди Нина да успее да надигне глава, той вече бе направил две крачки в посока на шума.
Едната му патерица беше паднала. Със свободната си ръка Пол държеше пистолет. Кога намери време да го извади?
— Къде отиваш? — извика тя.
— Кой е там? — излая Пол към Ники. Когато тя не отговори, а само го погледна с плувнали в сълзи очи, той я разтърси за ръката. — Говори, момиче!
— Тя има пушка! Но тя знае, че Боб е някъде там. Няма да застреля Боб.
— Кой?
— Мама!
— Но по кого стреля? — попита Нина.
— Има някой отвън. Някакъв мъж. Преследва Боб.