— Вие двете не ставайте от земята — извика им Пол и преди да успеят да кажат и дума, вече беше изчезнал.
Превърна влудяващата болка в крака си в свой приятел. Колкото повече се усилваше болката, толкова по-бързо местеше единствената си патерица в посока на бледата светлина от фенерче пред себе си. Движеше се колкото може по-бързо, като позволяваше на лицето си да се криви колкото си иска, стига да крещи безмълвно. Успя бързо да прекоси двора, проправи си път през боровите дървета и се облегна на един ствол, дишайки тежко.
Навсякъде около него нощта припяваше. Избуха бухал. В далечината жаба извиси глас в брачен призив. Не виждаше никого в мрака на гъстата гора пред себе си. След това долови движение. Луната проблесна. Едно момче тичаше. Преследваше го мъж. Луната отново се скри.
Чу боричкане. Наблизо. Тропот. Боб извика. Може би се е спънал. Но къде ли са? Движеше главата си наляво-надясно, опитвайки се да зърне нещо. Чернота на черен фон. Тежкото нощно небе бе надвиснало над гората и я бе погълнало.
— Дай ми това, малко копеле!
Пол се премести вляво, но сякаш не се приближи. Звуците продължаваха да идват оттук-оттам, отвсякъде се чуваше трошене на клонки и мачкане на храсти.
След това отново тропот. Някой тичаше. Боб? Пол най-сетне реши, че е уцелил посоката. Без да обръща внимание на шума, който сам вдигаше, се запъти натам.
Пак долови удар, сякаш се бяха сблъскали два камиона, и Боб падна с вик, гласът му бе писклив и слаб, по-далечен, отколкото предполагаше, че е. Момчето бе уплашено и от дъбравата някъде наблизо Пол чу звук, който накара кръвта му да замръзне.
— Дръж се, Боб! — извика Пол, забравил всякакво прикритие. — Идвам към теб.
Позволи си още една минута, за да се ослуша и да открие пътека през сенките. Никога не беше се чувствал толкова безпомощен. След това с куцане, плувнал в пот, несигурен дали е поел в правилната посока, той се втурна слепешком напред. Разбутваше храстите от двете си страни, а шумът от боричкането се отразяваше в стволовете на дърветата и ехтеше отвсякъде — цял вихър от насилие и ужас.
Прозвуча още един изстрел някъде отпред. След това определено пред него — вик на болка. Мъжки вик. Не беше Боб.
Някой бягаше.
Чу как някой тича, приближава се и след това сянката му се появи точно отпред. Трябваше да вземе незабавно решение. В мрака не можеше да разпознае тичащия, но според логиката би трябвало да е Боб. Остави първата фигура да прелети на метър от него. Само на две-три крачки зад него друга фигура, по-тежка и едра от първата, си пробиваше път. Пол излезе иззад прикритието си зад дървото и стовари пистолета си върху рамото на тичащия. И двамата паднаха на земята, а пистолетът отлетя в мрака.
Заля го потоп от проклятия. Пол се повдигна на колене, размаха патерицата като бойна брадва и я стовари върху съседното тяло.
Нещо проблесна. Нож?
Пол го удари още по-силно.
— Мамка му! — изрева мъжът и бързо се изтърколи настрани извън обсега му.
Пол се опита да се изправи, но този път кракът му отказа да го послуша. Беше се оставил на милостта на непознатия…
Фигурата се поколеба дали да нападне Пол, да догони ли Боб или да се оттегли. След това се затича първо по-бавно, а след малко вече набираше скорост. Сянката му изчезна между дърветата.
После, сякаш изпод земята, се появи нова фигура. Без да има време да размисли, Пол отново замахна с патерицата.
Пушката излетя във въздуха и падна недалеч. Едно тяло се строполи на земята и остана долу. Дочу пъшкане.
Жена, помисли си Пол, като здраво стоеше на болния си безполезен крак и отчаяно се опитваше да потисне болката. Трябва да е Дария. Но къде ли беше Боб? Ослуша се, но не долови нищо освен звуците от малките животинки и далечни гърмежи в небето отвъд планината. Боб е добър бегач. Сигурно вече е далеч. Нямаше да може да го настигне.
Нямаше да може да го спаси.
Пое си дълбоко въздух и шумно изруга, докато отново се облягаше на дървото.
Дария мълчеше. Внезапно тя приседна и заопипва за пушката. Когато ръцете й я напипаха, върху нея откри и здравия крак на Пол.
— Няма да ти свърши работа, нали знаеш? — каза той, здраво стъпил върху оръжието. — В това нещо имаше само два куршума.
— Кой си ти? — попита тя. — Къде е Боб? Ако му навредиш, ще те убия, копеле мръсно! — Тя се хвърли напред като диво животно и заудря крака му с юмруци, а яростта й нито за миг не утихна от потопа сълзи.
— Хей! Спри се! Аз съм с Нина. На твоя страна съм — извика Пол.
— Изгубихме го — почти неразбираемо продума Дария и отпусна ръце. — Трябваше да го застрелям. Трябваше да го убия.
— Твърде тъмно е. Много е опасно. Правилно си постъпила.