— Ти трябваше да го спреш! Мина точно оттук. Чух го как тичаше право насам!
— Боб получи добра преднина. Бърз е. Измъкнал се е. Не се безпокой.
Но той се тревожеше. Достатъчно ли бе, че е задържал мъжа? Дали е дал достатъчно време на момчето да избяга? Напоследък не се чувстваше във форма. В душата му се бе отворила пукнатина.
Пол се облегна на патерицата и се разтърси за пистолета. Намери го недалеч и го прибра в кобура под мишницата си. Не можа да открие ножа. Дали въобще го е имало?
— Боб! — извика към небето Дария. Викът й отекна в гората, към улицата, към къщите, събуди спящите птици. — Боб, къде си?
Тишина.
— Къде си? — Този път гласът й бе тих, сякаш редеше молитва.
Отговори й само вятърът, подухващ между клоните, изчакал момента да им изпрати кратка вихрушка, която удари Пол със силата на шамар през лицето.
— Хайде. Ставай. Да се опитаме да го намерим… — подкани я той.
— Дария? — дочу се отнякъде. Гласът на Боб. — Ти ли си?
— Боб? — отговори тя, но емоциите бяха изцедили силата на гласа й.
Пол взе пушката.
— Тук сме!
В далечината чуха как някой си пробива път през храстите. След това безкрайна тишина.
Боб излезе от храстите и пристъпи напред.
— Добре ли си? — попита Дария. — Той нарани ли те? — тя беше на колене и се опитваше да се изправи.
Боб притича да й помогне.
— Добре съм — махна на Пол, не личеше дори да е задъхан. След това, сякаш току-що не се бе борил с нападателя, учтиво ги представи един на друг.
— Дария, познаваш ли Пол ван Уегънър?
— Срещнахме се За малко да строши крака ми — оплака се сърцераздирателно Дария.
— Съжалявам — извини се Пол. — Мъжът, който те преследваше…?
В далечината откъм улицата се дочу как заработи автомобилен двигател. Обърнаха заедно глави натам, заслушани в отдалечаващия се шум на мотора.
— Нашият човек си отиде — заключи Пол.
— Слава богу, всичко е наред, скъпи — каза Дария и приглади косите на Боб по челото.
— Аз съм бърз и познавам чудесно горите наоколо. Въртях се в кръг. Нямаше да ме хване.
— Но го направи — възрази Дария. — На два пъти, Боб. Чух го. Просто не успях да стигна навреме.
— Първия път се измъкнах без проблеми. Втория връхлетя върху мен и ме удари. Мисля, че държеше пистолет или нож…
— Ох… — изплака Дария.
— Но нямаше възможност да го използва, защото точно беше започнал да изважда нещо и буум! — ти стреля! Почти подскочи от изненада. Ударих го с един клон. Но отново ме настигаше — прочисти гърлото си и тежко преглътна, — но след това нещо го забави, защото след малко престана да ме преследва.
Пол го потупа по рамото.
— Добра работа, шампионе! — Задържа ръката си достатъчно, за да усети, че Боб трепери целият. — Да отидем вътре, какво ще кажете? Време е за някои обяснения.
Той подаде пушката на Дария, за да не му пречи, и тръгнаха бавно към къщата, като Пол се влачеше на опашката, както често му се случваше през последните дни.
Веднъж седнали с топли напитки в ръка около масата, Боб, Дария и Ники се умълчаха. Боб с помощта на Пол и Дария спести на майка си част от случилото се, което беше правилно, защото Пол дори не беше сигурен, че е имало нож, а присъствието на оръжие драстично променяше ситуацията. Ако беше намерил оръжие, Пол трябваше незабавно да телефонира на полицията. Замълча и остави Нина да проведе разпита.
— Не знам кой беше той — настояваше Ники, скръстила ръце — самата твърдост след позорната й проява на слабост.
— Той дойде първо до вратата, а след това тръгна след Боб. Уплашихме се до смърт. Затова взех пушката на дядо Логан…
— Но кой е бил той? Защо е дошъл тук? Защо Боб е бил в гората по тъмно? — настоя Нина.
— Помолих го да изхвърли боклука… — започна Дария.
— Беше си оставил скейтборда отзад… — допълни Ники.
— Исках да погледам луната… — довърши историята Боб.
Лъжите се трупаха една след друга.
— Почти нямаше луна. Беше облачно.
— Показа се между облаците, мамо. Кълна се! Преди имаше луна.
Пол зададе същите въпроси, но добави още един — какво се е опитвал да вземе мъжът от Боб, само че използва по-строг тон. Но и заплахите, и аргументите, и молбите бяха отклонени. Нищо не можеше да пробие здравата стена, която тримата бяха изградили. Бяха казали всичко, което бяха решили да издадат по въпроса.
Нина помогна на Пол да се качи в колата, без да продума и дума на Боб, който се сви на задната седалка.
— Какво имаш против Дария? — попита Пол. — Сякаш искаше да я разкъсаш с поглед.
— Наистина ли? — изненада се Нина. — Не знаех, че ми е проличало.
— Е?
— Трябва да изясня нещо с нея.