— И не искаш да говориш за това в момента?
— Не. Но, Пол, искам да ти кажа… благодарна съм ти, че беше с нас… Боб каза, че ако ти и Дария не сте били там… Доста добре се справяш с тези патерици… Извинявай, че се усъмних в способностите ти.
— Няма проблем — отвърна Пол. Той запали колата и си позволи първия тих безопасен стон от болка, докато наблюдаваше как се затваря вратата на дома на Нина.
Надяваше се да се добере до болницата, преди да започне да крещи.
След дълга битка със себе си Нина се предаде и заедно с Хичкок отново обиколи къщата. Този път докосна Боб по лицето, за да се увери, че наистина е той, а не някакво камуфлажно тяло въпреки равномерното дишане, което се долавяше от леглото.
Безпокоеше се, че тази нощ се беше сблъскала с най-голямата лъжа, която бе изричал някога. Чудеше се дали наистина е най-голямата му лъжа или просто най-голямата, в която го е хванала. Хвърли се в леглото. Това разтревожи Хичкок, който реши, че е време да подращи по вратата.
Два часа сутринта. Пусна го. Така или иначе не й се спеше. Набра номера на Ники.
Ники отговори. Звучеше напълно будна.
— Добре ли е Боб?
— Спи. А сега искам да ми кажеш какво е изкопал от гората.
— Той каза ли ви?
— Не.
— Нищо.
— Ники, чуй ме внимателно. Ако веднага не ми кажеш, ще се откажа от случая. Намери си друг адвокат.
— Това не е ли неетично или нещо подобно? — попита ядосано Ники.
— Осъди ме. Ти изложи сина ми на опасност. Искам да знам защо и искам да го науча веднага.
— Добре. И бездруго се канех да ви кажа утре. Само че наистина е нищо. Ще видите. Една торба с нищо.
— Трудно е за вярване.
— Да, зная. Аз също не разбирам. Имам предвид, защо чичо ми ще крие толкова безполезно нещо на такова скришно място.
— Тогава до утре.
— Ще се опитам да ви намеря място в програмата си за деня.
ГЛАВА 16
Нина отиде при Ники към девет часа сутринта.
Времето се беше променило. Докато караше покрай езерото, черните облаци се трупаха над планините. Няколко канута бързаха да се приберат на брега. Върховете на дърветата се клатеха и извиваха, размиваха се в сивата мараня. Мощен вятър удари тежкото бронко, когато зави по отбивката към къщата на семейство Зак. Нина здраво хвана волана и върна колата в правия път.
Нейният клиент й отвори вратата, облечена в черна тениска, която стигаше чак до коленете й. Както винаги пердетата бяха пуснати и спираха естествената дневна светлина в дневната. Мястото беше толкова неуютно и студено, че Нина сериозно се замисли дали е постъпила правилно, като поиска домашен надзор. Всеки би се депресирал, ако е заключен на подобно място.
В ъгъла един „Макинтош“ показваше разни прозорци, а Ники силно кашляше, сякаш свежият въздух, нахлул през вратата, навреди на белите й дробове, свикнали на задушната атмосфера във вътрешността.
Преди да влезе вътре, Нина погледна към улицата.
— Няма никой — каза Нина.
— Разбира се, че няма — отвърна Ники, залости вратата и превъртя два пъти ключа.
Отведе Нина през дневната към кухнята.
Тъмните шкафове отвътре и дърветата отвън блокираха повечето от светлината, която би могла да се промъкне през самотния прозорец над мивката. Единствената светлина идваше от мътната крушка, засенчена от полилей, имитация на „Тифани“. Седнаха около ниската масичка в най-сумрачния ъгъл.
— Къде е майка ти?
— Леля Бет се обади. Не се справя много добре. Дария отиде да я успокоява.
Ники ровеше из безбройните джобове на връхната си дреха. Нина се надяваше да открие Дария, но явно трябваше да я преследва из града, тъй като никога не я намираше тук.
— Тук е някъде — каза Ники.
— По-добре е да е тук — отвърна Нина, без да се замисля.
Получи в отговор изпепеляващ поглед. Ники постави една кадифена торбичка на масата и скръсти ръце.
— Това е. Голямото, идиотско съкровище на чичо Бил. Взех го от къщата му в нощта, когато той беше убит, и го зарових в гората. След това не успях да отида и да го изровя, затова помолих Боб за помощ. Боб я взе и ми я предаде миналата нощ.
— Какво има вътре?
— Отвори я.
Нина я отвори и изсипа съдържанието й на един лист хартия.
— Виж какво имам предвид. Просто някакви си камънаци.
Наистина се оказа така. В малка купчина пръст бяха разпръснати малки парчета камъни. Нина взе едно от тях. Черно камъче. Разочарование бе слаба дума да опише състоянието й.
— Но какво е това?
— Ще ти кажа на какво се надявах. Надявах се, че ще е сребърна или златна руда. Нали знаеш, че навремето хората са копаели мини за сребро и злато в Невада? А ние притежавахме тази земя…