— Чух за земята. Твоята майка я продала на чичо ти.
— Глупости. Той я е измъкнал от нея. Както и да е, тя е принадлежала на дядо ми Логан, а преди това на неговия баща. Извличал сребро оттам преди много време и точно затова чичо Бил… — тя се намръщи. — Добре, вие знаете. Но това са само камънаци! Снощи ги показах на Дария, точно тук, където седим с вас. Изтрихме няколко, за да ги изложим на светлина. Всъщност тя разбира малко от сребърни и златни руди. Каза ми, че това не е съвсем обикновен камък. Изглежда като вкаменено дърво, само дето е още по-тъмно.
Сценарият, измислен от Ники, се разпадаше. Липсата на съкровище означаваше, че няма грабеж. Следователно тя е ходила до къщата на чичо си напразно, а чичо й не е ограбил никого.
Колко ли болезнено трябва да е за Ники да осъзнае, че всичките й беди са дошли от някаква глупава грешка. Изглежда, тя очакваше Нина да стовари върху нея стандартните за възрастните укори, но Нина не виждаше смисъл да добавя още към нещастието й.
— Вижте тук — Ники показа едно място в камъка, където външната сивота беше махната и разкриваше лъскава чернилка. — Може би е обсидиан? Опитах се да потърся нещо по въпроса в Интернет.
— Не знам.
— Не е особено ценен, освен ако не си индианец отпреди неколкостотин години и трябва да си направиш острие за стрелите.
— Не, не мисля, че е ценен, но ще попитам някого… някой, който разбира повече.
На оскъдната светлина тя не можеше да различи нищо особено в плячката на Ники. Просто някакъв предмет, визуално интересен, подобно на нещата, които Боб мъкнеше вкъщи, когато беше малък, но нищо особено екзотично.
— Това е просто боклук — заключи Ники. Започна да събира камъчетата и да ги прибира в торбата.
— Но защо ще си прави такъв труд да крие ненужни камъни? — попита Нина. — Имал е доста необичаен тайник.
Ники сви рамене.
— Бях сигурна, че са нещо много специално, затова и помолих Боб да ги изкопае. Помислих, че съм изпуснала нещо важно, когато за пръв път ги погледнах.
— Но мъжът, който преследваше Боб… той си е мислил, че те са ценни?
— Сигурно просто е предполагал, както и самата аз. Вестникарската статия след изслушването твърдеше, че съседката ме е видяла да взимам нещо. Взех, ама само боклуци. Аз съм завършена загубенячка. Всичко обърках, когато отидох там. Причиних цялото това… всичко свърши. По-добре да…
— Наистина ли си причинила всичко това? — попита Нина.
— Не съм казала това! Не се и опитвайте да ме замесите!
— Какво е по-добре да направиш?
— Нищо. Не ме подлагайте на кръстосан разпит. Не съм в настроение.
— Чуй ме сега — каза Нина. — Ние сме в средата на процеса — тежък процес, сигурно трудно поносим за теб. Знам, че се чувстваш уплашена и самотна, но ти не си сама. Освен майка си и леля си ти имаш и мен. Аз съм с теб. — Взе ръката на момичето и я погледна настоятелно в очите. — Ще трябва да започнеш да ми имаш доверие или ще се пречупиш.
— Какво искате от мен?
— Не се отчайвай. Остави ме да ти помогна.
— Добре — тихо отвърна Ники.
— Обещай ми, че няма да направиш нищо, с което да си навредиш.
— Няма да мърдам оттук до горчивия край.
— Добро момиче. — Нина се накани да си тръгва. — По-добре да ми дадеш тези неща.
Ники гледаше пода.
— Просто исках справедливо заплащане за земята, за да можем да си платим наема и да не живеем в колата или на палатка. Дария харчеше пари, които не притежавахме. Тя донесе вкъщи китарата и усилвателя. Не мога да си представя как се е сдобила с тази кредитна карта. Веднъж се прибрах вкъщи и видях тогавашния й приятел да инсталира компютъра в стаята ми. Не ми позволи да го продам. Но така или иначе вече не можем да си плащаме сметките и ще се наложи да го връщам. Същото ще стане с китарата и усилвателя. Агенциите ни заплашват почти всекидневно.
— Заложила си всичко на тези малки камъчета, така ли? — нежно попита Нина.
Нямаше отговор.
— Майка ти използва ли компютъра?
— Дори не може да го включи.
— Значи го е купила за теб. А китарата?
— Да, за мен. Без тях нямаше да съм… била… нямаше да имам нищо.
— Сложно е.
— Така е.
— Китарата ми изглежда като мечта.
— Да. Искам да свиря в група. Пиша песни и доста се упражнявам. Дария никога не се оплаква, дори когато свиря късно през нощта. Казва ми: следвай нагласите си и всичко останало само ще те последва. За хора като нея животът е лесен. Просто трябва да се кажат правилните заклинания и молитви. Бих искала и за мен всичко да е толкова лесно. Кога ще махнат това нещо от глезена ми? Пречи ми, когато се къпя.
— След процеса, Ники. Или по-рано, ако спечелим следващото изслушване.