Тишина. Някъде изпляска патица. Няколко последни капки дъжд паднаха върху челото й.
Замина си. Треперейки, тя се върна до колата, но първо огледа задната седалка. Нямаше нищо чуждо, но все пак той се беше скрил отзад, докато тя караше, готов да… да направи какво? Чукът лежеше на предната седалка. Скочи в колата, заключи всички врати и прозорци и седна трепереща от страх и студ. След минута способността й да се движи се възвърна, тя запали бронкото и потегли като бясна към офиса си.
Дали наистина беше той? Не мъжът, който преследваше Боб, а ТОЙ. Онзи, който й се струваше, че непрекъснато броди наоколо, точно на границата на съзнанието й, неудовлетворен, че е убил нейния съпруг, защото искаше нея и Боб. Нейният личен дявол, който според полицията и останалите бе зарязал всичко и беше побягнал още преди много месеци и когото никой не очакваше да се завърне. В съзнанието й той вече придобиваше някои свръхестествени черти. Имаше чувството, че се е привързал към нея и неизбежно ще бъде привлечен обратно. Дяволът!
Нека да е всеки, само не и той!
Нина спря на паркинга. Все още дишаше тежко. Изключи двигателя, бръкна в тайника и напипа торбичката с камъчетата. Значи не ги бе открил!
Чак когато си взе куфарчето и се пресегна назад за якето, съобрази, че него го няма.
Нейното скъпо, чисто ново яке от Дона Каран. Първата й реакция бе на облекчение. Не е бил ТОЙ. Бил е другият, който искаше камъните. Мъжът от гората си е помислил, че ги е сложила в джоба на якето. Значи е наблюдавал верандата на Ники.
Съкровището на Ники, камъчетата, събрани от някое дете. Нали те не струваха нищо? Може би той не го знае. Може би доктор Сайкс си е играл някаква игра с него. Тя се качи на тротоара, облегна се на една стена и отново извади камъчетата, за да ги огледа. Черни и мръсни малки камъчета, а не злато, не и сребро — нищо, което да си заслужава кражба, убийство…
Шквалът беше отвял облаците и небето отново бе чисто и синьо като детска пастелна рисунка. Лъч светлина блесна в дланта й. Тя взе едно от камъчетата и го вдигна към слънцето.
Мътилката се избистри. Погледна и накрая разбра тайната — във вътрешността играеха бледозелени, виолетови и розови пламъци.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
В съня гигантският гущер се опитва да каже нещо. Залита. Когато получи смъртоносния удар, не изпита боязън. Ала сега вече се страхува. Крещи, защото все пак иска да живее.
Той поглежда надолу. Гущерът се свива! Свива се и се свива и изведнъж става толкова малък, че полазва по крачола му. Не може да бъде убит! Пълзи нагоре по панталоните му, нагоре към гърдите. Той се сеща да запуши устата си с ръка, но късно. Гущерът влиза в устата му и се настанява вътре в него.
ГЛАВА 17
— Черни огнени опали — каза брадатият геолог, докато изследваше камъчетата с малка бижутерска лупа. — Доста големи. Сигурно десетина карата. Доколкото мога да преценя, без дефекти.
Нина беше обърнала колата и бе отишла право в най-близкия бижутериен магазин. По пътя се обади на Сенди, за да отмени всичките й ангажименти за следобеда, и геройски издържа неподправения й гняв. Не можеше да чака и искаше незабавно някой да й каже нещо повече за съкровището на Бил Сайкс. За съжаление магазинът беше затворен. Обсебена от страстно любопитство, тя веднага подкара колата към прохода Спунър, а оттам през пустинята към езерото Уошоа, където се издигаше тухлената сграда на Невадския университет, по-точно филиалът му в Рино. Там чукаше на вратите, докато не я препратиха към кабинета на Тим Сайз. Той беше професор по минералогия от двайсет и седем годишен и изпитваше огромно удоволствие да практикува професията си. Нина го познаваше от един предишен случай, но никога не го бе посещавала в кабинета му.
Непретенциозната му стая бе във формата на куб. Обзавеждането се състоеше от кафяви метални столове на колелца и отрупана с книги библиотека. Останалото пространство бе заето от прашни камъни с всякакъв размер и окраска. Професорът бе едър, добре сложен мъж на около четирийсет години. От лицето му се спускаха дълги кичури прошарена кафява брада. Одърпаните шорти с поне десетина джоба по тях стигаха до колената и откриваха дълги загорели крака. Прашните му обувки бяха кръстосани върху лакирано дъбово бюро, а самият той се бе облегнал на скърцащия в знак на протест стол и с видим интерес оглеждаше мострата.
— Черни огнени опали? — попита Нина. — Какво е това? Никога не съм виждала нещо подобно.