— Знаете ли някакви истории за опалите?
— О, да. Камъните имат своето място в човешката история. Преди столетия хората са наричали опалите „опталмиос“.
— Какво е това?
— Означава очен камък. Думата е използвана през средните векове. Тогава хората са си мислили, че опалите се образуват в очите на децата.
Нина си помисли за Ники.
— Тези скъпоценни камъни са имали магически сили — всеки, който носи опал, става невидим. Затова са го наричали „талисманът на крадците“.
— Наистина? Колко нещастно име.
Отново Ники, детето крадец. Ако самурайският меч държеше в себе си души, явно и опалите имаха същото свойство. Ники вече бе неразделно свързана със съдбата на тези прашни камъчета. Не можеше да си представи как биха я защитили.
— А колкото до въпроса, който не ми зададохте, дали е голямо находище жилата, където и да сте я изкопали някъде във Върджин Вали, то отговорът ми е да! — Той стана от стола, взе подмишница няколко книги и се запъти към вратата. — Голям удар!
Отново в офиса си след още сто и петдесет километра на връщане Нина бе посрещната от Сенди с ръмжене. За разнообразие приемната беше празна.
— Казах ти, че ще се върна към два — каза Нина. — Никой ли няма?
— Реших да си спестя един следобед, прекаран в отлагане на срещи.
— Всичко ли си отложила?
— Отпратих и последния нещастник.
— А аз се претрепах от бързане!
— Сигурна съм, че си го заслужаваш.
Сенди й смигна и я погледна право в течната сърцевина на душата й. Нина почувства неудобство от подобно разкриване. Трябваше да отвлече вниманието й от емоционалните си провали. Извади торбичката от куфарчето си и разпиля камъните по бюрото. Под силната халогенна лампа на Сенди, вече остъргани от праха, опалите заблестяха.
— Красиво — с безпристрастен глас изрече Сенди, но Нина видя, че и тя не може да откъсне поглед.
— Наричат се черни огнени опали.
— Имат нещо общо с Никол Зак, нали? — очите й сякаш пробиха дупка в челото на Нина.
Тя само сви рамене в отговор. Все още не бе наясно как да реагира на новото обстоятелство. Докато не прецени етичната страна и не вземе решение, предпочиташе да не говори за тях. Събра ги обратно в торбичката.
— Джо ме взе със себе си да копаем опали миналото лято във Върджин Вали — неочаквано се обади Сенди.
— Наистина ли? Как сте взели разрешение?
— Има няколко места, където е позволено. Плащаш на ден да се разхождаш, да гледаш и дори да извършваш миньорски работи. Използва се кирка и лопата. Разбиваш парчетата и отвътре виждаш кристалите.
— Намерихте ли нещо?
— Само камъчета, без опали. Не е толкова лесно.
— Къде е Върджин Вали? Погледнах на картата, но не успях да намеря тази долина.
— В северозападния край на щата, почти в Орегон. Дълга е двайсетина километра и е широка четири-пет.
Телефонът звънна и тя вдигна.
— За теб — подаде й слушалката. — Пол е.
Нина отблъсна ръката й.
— Ще се обадя от кабинета си. Кажи ми, Сенди, ако реша да отида там и да покопая… позволено ли е?
— Да, всяко лято. Ще ти дам една брошура.
— Благодаря.
— А, трябва да ти се извиня, че те оставих да скучаеш днес, понякога просто…
— Хм. Как се оправя Линда?
— Хълца. Съгласи се да посети детоксикацията. Ще я откараме довечера в Плейсървил. А сега по-добре да се преместиш в кабинета и да поговориш с твоя човек.
— Чакам те отвън на паркинга — каза по телефона Пол. — Трудно ми е да се качвам и да слизам по онези стълби. Имам да ти покажа нещо.
— Идвам веднага.
— Къде ти е пикапът? — попита тя, след като излетя от сградата.
Пол седеше в непозната кола, чийто мотор равномерно бръмчеше, а русата му коса изпъкваше на фона на яркия й цвят.
— Няма го. Това исках да ти покажа.
— Купил си я? Нова кола?
— Как я намираш?
Звучеше като малко дете. Тя веднага взе решение да не му казва какво мисли в действителност. Просто не бива да се заяждаш с мокрите сънища на възрастните. Само учтиво се правиш, че не ги забелязваш. Беше си купил вишневочервен мустанг бял брезентов гюрук.
— Сензация — се отрони от устните й и постави прашна обувка върху още девствения под.
— Да — щастливо изръмжа той. — Чисто нова, но въпреки това изглежда класическа.
— Какво се случи с пикапа?
— Продадох го на Уиш — отвърна Пол, като махна една въображаема прашинка от стъклото с лявата си ръка и запали мотора с дясната. — Дори не успях да направя добра сделка. Толкова я исках, че не ми се пазареше.