— Ще ми липсва кожата от зебра.
— Имаш предвид кожата от леопард? — погледна я той с крайчеца на окото. — Може би Уиш ще я съхрани за поколенията.
— Тази кола… не е много практична.
— Зависи за какво я използваш.
— Трудно ми е да си я представя по черен път. Ако някой случай го изисква.
— Така е. Размишлявах над един металносин 81ГУ, но не ми легна на сърце.
— Какво става с теб, Пол? Счупил си си крака и отказваш да дадеш обяснение, имаш особено отношение към мен, а сега и чисто нова кола. Толкова много промени. Чудя се…
— Какво?
— О, няма значение.
— Знам какво си мислиш.
— Нима?
— И напразно, скъпа. Въобще не ми пука.
Пътуваха известно време в мълчание сред усиления туристически трафик по булеварда „Езерото Тахо“. Пол отби до един „Макдоналдс“ и купи две кафета. След това се върна до Рийгън Бийч, където спряха и двамата се загледаха как децата се плискат в езерото.
Нина си помисли, че мястото е странно подходящо. Намираха се само на няколко карета от къщата, където бе убит Уилям Сайкс. Точно към това трябваше да насочат мислите си, а не към ниските кожени седалки. В момента Нина не искаше никакви промени.
— Случи се нещо обезпокоително — каза тя на Пол.
Описа цялата история за камъните на Ники и за човека, изненадал я на задната седалка в собствената й кола.
— Обади ли се на ченгетата?
— Помислих си и се отказах. Дори не мога да го опиша. Така или иначе не ме нарани.
Пол слушаше, а на нея й се струваше, че и без това едрото му тяло става по-голямо, а колата му се смалява.
— Най-лошото е друго. В началото си помислих, че може да е ОНЗИ — каза Нина и той веднага разбра.
— Не е възможно. Стига си се плашила сама.
— Не мога да го контролирам. Чувствам го иззад всеки ъгъл. Единственият начин да пазя себе си и Боб е да заровя глава в пясъка. Върша си работата, но през цялото време ми се иска да се върна, да заключа всички врати, да проверя ключалките. Но дори когато го направя, пак не мога да заспя.
— Отдавна си е заминал, казах ти.
— Не можеш да бъдеш сигурен. Само си го мислиш. Не го познаваш колкото мен, Пол. Как разсъждава…
— Ще се изненадаш, ако разбереш колко грешиш.
— Както и да е. Нека просто да си пием кафето и да наблюдаваме как си играят децата.
Известно време се занимаваха с това и Нина се поуспокои, но Пол изглеждаше дълбоко замислен.
— Какво ще правиш с Боб? — попита той в един момент.
Учудена, Нина не отговори.
— Как е с оценките?
— Колебаят се, но в общи линии са добри.
— Какво му е настроението?
— Скача от едно екстремално състояние в друго. Обзет е от различни емоции и направо потъва в тях. Вчера се опитах да го докосна по бузата и той се изчерви. Има кошмари. А сега… след случилото се в дома на Ники… ще му е за урок.
— Как ще се справиш с него?
— Не знам. Мисля да се обадя на Кърт и да поговоря с него.
— Кърт не може да направи много от Германия.
— Така е.
— Ако аз му бях баща, щях да го затворя в килера. Мисли, че може да ти се наложи във всичко.
— И какво, да го нашамаря ли? — мрачно попита Нина. — Казвам ти, Пол, имам чувството, че понякога Мат ми препоръчва същото. Насини му задника, това е съветът му.
— Харесва ми Боб. Даже още повече сега, след като е поотраснал. Мисля, че от него ще излезе човек. Разбира се, говоря за след години.
Нина поклати глава.
— Кога ще мога да видя тези опали? — попита Пол.
В отговор тя отвори портмонето си, извади едно камъче и му го подаде. Пазеше ги у себе си. Той взе парчето суров опал и изпадна в същото възхищение като нея, когато за пръв път ги видя на слънце. Когато му съобщи, че вероятно са от Върджин Вали, Пол се обърна.
— Значи не са от земята на Дария и Бет.
Тя за малко да се задави с кафето, но успя да го преглътне.
— А защо да не са?
— В доклада ми е. Минният им парцел е на сто и петдесет километра от Върджин Вали. Далеч колкото до Австралия.
— Лошо, Пол. Казвам го като адвокат на Ники.
— Защо да е лошо?
— Може би ще се окаже най-важният аргумент в изслушване 995. Ако бях установила, че опалите идват от онази собственост, можех да атакувам решението за комбиниране на углавно престъпление с убийство, което я държи в съдебната система за пълнолетни.
— Ако не успееш?
— Ще я съдят като възрастен.
— Да, това не е добре.
— Може да излезе навън, когато стане на четирийсет.
Пол мълчеше около минута.
— Мислиш ли, че тя го е направила?
— Не.
— И аз мисля, че не го е направила.
— Това е едно на ръка — Нина тайничко потрепна. Фактът, че Пол е на нейна страна, придаде някаква тежест на позицията й. — Никога не съм те чувала досега да казваш подобно нещо за когото и да е от клиентите ми. Много окуражаващо.