— Може би вместо да се тревожим за разните му адвокатски ала-бали, трябва да се концентрираме върху разкриването на убиеца.
Нина скръсти ръце.
— Не че не ценя високо и не уважавам твоята благородна и полезна за обществото професия — допълни той.
— Имаш ли някакъв план?
— В момента Уиш е в „Прайз“ и се опитва да издири нещо за човека, който се е счепкал с Бил Сайкс. Ако това не проработи, ще дадем на персонала описанието от Ники и Дария.
— Ти ще го направиш — каза Нина. — Ще прегледам веднага докладите ти. След това ще се възползвам от свободния следобед, предоставен ми от Сенди, и ще се поразровя в библиотеката на съда за това прословуто изслушване 995. Мога ли да използвам за секунда телефона ти?
Набра номера на Дария. Отговори Ники. Майка й отново я нямаше. Нина затвори раздразнена. Умираше да чуе обясненията на Дария какво е правила в дома на доктор Бил Сайкс през нощта на убийството. Защо не е казала никому? Мразеше тази информация, мразеше заключенията, до които водеше.
Тя затвори вратата, полагайки известна грижа да не нарани боята на новия мустанг, и махна за довиждане на Пол. Той показно изрева с мотора и отпраши. Замислена, Нина бавно закрачи към офиса. Не беше ли го казал Джон Ленън, най-известният дървен философ на двайсети век: ако и един червен мустанг не свърши работа дори временно, значи тя вече е извън играта.
ГЛАВА 18
Към железните уговорки с няколко важни клиенти, които не биваше да пропусне на следващата сутрин, Нина имаше и много допълнителна работа. Прекара един забързан половин час да отговаря на паническите обаждания по телефона. Направи само кратка пауза, за да си поеме дъх. Отпи от кафето си и откри, че е изстинало.
— Как е следобедът? — попита на минаване покрай бюрото на Сенди и се отправи към машината за кафе в конферентната стая.
— Претрупан.
— Някакви дупки?
— Една голяма. Нямаш нищо записано между дванайсет и половина и три.
— Чудесно. — Направи си ново кафе и внимателно го понесе обратно. Спря пред секретарката си. — Искам да ми запазиш билет за магическото шоу в „Прайз“ от един часа. Искаш ли да дойдеш?
Отпи от горещото кафе. Черно и освежаващо. Райско.
— Някога ходила ли си на подобни представления?
— Не.
— Аз съм ходила. Пасувам. А не трябваше ли да работиш?
— Работя. Опитвам се да докопам Дария Зак. Ники ми каза тази сутрин, че днес ще е на сцената. Мисля да я пресрещна преди или след шоуто.
— Толкова ли е спешно, че си решила да прекараш следобеда, като заедно с останалите туристи се взираш в някого със смешна шапка и роба на звезди и луни?
— Трябва да говоря с нея. Освен това ми харесват магьосниците.
— Предполагам.
Обади се на Андрея.
— Защо днес не си в приюта?
— Аз съм на половин работен ден там, забрави ли? Това означава, че мога да се прибера вкъщи и да си мисля за пране, да пера, да гладя пране и да събирам пране.
— Отивам този следобед на магическо шоу. Искаш ли да дойдеш с мен да гледаш фокусници?
— Те дали могат да накарат прането да изчезне? Не? Е, по-добре да си пера мирно и тихо.
Нина се обади в „Сийзър“ и се изненада, като откри Пол все още в стаята, а беше вече единайсет.
— Обади се, сънливецо — като нарочно използва дразнещата жизнерадостна фраза, с която той се беше обърнал към нея. По гласа позна, че е бил задрямал. Ревнуваше.
Всеки, който си позволяваше здрав, необезпокояван сън през последните дни, предизвикваше у нея завист.
— Колко е часът?
— Време е да се размърдаш. Идваш с мен на магическото шоу този следобед в „Прайз“.
— В четири имам среща със следователя на самолетната катастрофа.
— Шоуто отдавна ще е свършило. Добре ли си?
Чудеше се на гипсирания му крак. Напоследък забелязваше известно подобрение в състоянието му. Вече се беше отказала от опитите си да изкопчи от него как се е наранил. Той отклоняваше всички въпроси в тази посока.
— Добре.
— Значи в дванайсет и четирийсет и пет минути в „Прайз“, разбрахме се, нали?
— Дадено. — Чу го как си записва.
Останалата част от сутринта премина, изпълнена с неприятности, умора и бързане. Не успя да хване Дария преди дневното представление. Паркира до казиното и си проправи път към малката театрална зала. Дълга опашка се извиваше във фоайето на казиното. След като се убеди, че всички имат резервирани билети, намери онова, което, изглежда, бе краят й, и застана да чака Пол.
По-голямата част от публиката се състоеше от семейства с деца, но странно, тя не се чувстваше сама. Една по-възрастна двойка пред нея я заговори, а тази зад нея непрекъснато пускаше монети в многобройните автомати около тях. Съпругът беше облечен в яркочервена риза; изглежда, бе играл хазарт цялата нощ и бе продължил и на сутринта, ако можеше да се съди по смачканите дрехи и пепелявата кожа. Изведнъж той удари джакпот от двеста и петдесет долара. Монетите започнаха да се изсипват в шапката му. Той викаше и се смееше, прегърна жена си и накара децата да започнат безкрайното броене на плячката.