— Приеми моите извинения, ако сме дошли в неподходящо време — каза Нина, — но беше страшно трудно да се добере човек до теб.
— Радвам се да те видя, Нина. Съжалявам, че си изпуснах нервите след заседанието на съда.
— Забрави го. Денят беше наистина труден.
— Получих съобщението ти. Нямах време да ти се обадя. Репетиции — оправда се Дария. — Не че ми помогнаха с нещо. — Сви рамене. Гледаше тъжно. — Хайде, казвай, предполагам, че е нещо по случая на Ники, нали? Някакви новини?
— Не е новина, Дария. Просто един въпрос. Твоята кола ли е била паркирана пред къщата на Бил Сайкс в нощта, когато е бил убит?
— Моята кола?
— Твоята кола.
— Някой е казал, че я е видял?
— Да.
Тя осмисляше известно време информацията.
— Беше ли там през онази нощ?
— Надявах се никой да не научи. Изчакайте ме да се облека и ще поговорим в бара.
Значи е истина. Настроението й стана мрачно. Не можеше да понесе и една секунда още в тъмното казино. Искаше да се измъкне навън, на слънце, където можеше да вижда по-ясно Дария.
— Не — отвърна тя, — в офиса ми.
След непрогледните царства във вътрешността слънчевата светлина порази очите й като светкавица. Решиха да се срещнат в сградата. Качиха се в колите и Дария поведе на запад към магистралата. Въпреки че при Сенди чакаше един недоволен клиент, те влязоха направо в конферентната стая и затвориха вратата.
Навън езерото бе осеяно от платна, които се полюляваха от следобедния бриз. Дария седна с лице към прозореца, а слънцето блестеше в очите й. Нина и Пол се настаниха пред нея в класическото разположение за разпит, въпреки че не бяха възнамерявали подобно нещо. Нина извади един жълт бележник и химикалка. Махна капачката на химикалката и я хвърли на масата. Всички проследиха с поглед как тя се изтърколи.
— Разкажи ни за нощта, в която умря Бил Сайкс.
Дария се облегна назад, затвори очи, след това бавно ги отвори, привиквайки към светлината.
— Има някои неща за Ники, които не съм ви казвала, и бих искала да започна с тях. Може ли?
— Разбира се. — Нина не погледна часовника си. Другият й клиент трябваше да почака.
— Изчезването на баща й беше ужасна загуба. Оттогава минаха шест години. Ние, възрастните… добре, имаме начини да се възстановяваме от подобни неща, но едно дете няма нищо освен спомени, които избледняват с всеки изминал ден. Тя непрекъснато питаше за него. Къде е той? Защо ни напусна? Кога ще се върне обратно? Първо бях търпелива. След това не можех да понасям непрекъснатото й напомняне. След известно време отказах да й отговарям. Имаше резултат. Престана да разпитва за него. Реших, че го е изживяла. Сега си мисля, че фатално съм сгрешила в преценката си.
— Как вървяха нещата… преди да ви напусне съпругът ти? — попита Нина.
— О, беше такъв удар. Бет и Бил живееха тук, в града, и ние бяхме доста близки. Моят съпруг и Бил често играеха карти заедно. Пътувахме заедно по планините, заедно спяхме в палатки, беряхме гъби. После, след като се роди Ники, прекарвахме доста време в дома им край езерото. Плувахме… — Гласът й спадна и Дария се загледа в тавана, потънала в спомени. — Нека да ви кажа нещо. През онези години се чувствах истински щастлива. Никоя жена на света не можеше да е толкова щастлива.
— Какъв човек бе съпругът ти?
— Срещнах се с Никълъс на един концерт в Ривърсайт. Свиреше на бас. След като се появи Ники, започна да се занимава с обущарство, за да имаме пари и всички да сме осигурени и щастливи. Поправи къщата. Имах навика да садя цветя всяка есен и винаги имахме цветя през пролетта, защото докато Ники беше малка, не работих в продължение на няколко години. Беше луд по Ники. Научи я да кара планински байк, преди да навърши осем години. Работеше упорито през деня, въпреки че истинската му любов беше музиката. Специализира се в освежаването на по-западнали хотели. Месеци след като изчезна, по телефона непрекъснато го търсеха за работа.
Далечният тътен на уличното движение се смесваше с думите й.
— Знам, че Ники ме обвинява, че съм го принудила да напусне. Може и да е права. Помислих си, че може би двете сме му били твърде голямо бреме, за да ни издържа. Вярно е, имахме караници за пари. После си казах: може би е решил сериозно да се заеме с музика. Но… аз обичах музиката му, исках да успее. Предполагам, че е отишъл в Лос Анджелис, където е музикалният бизнес, освен ако не си кънтри певец. Тогава мястото ти е в Нешвил. Някъде трябва да е успял, след като ни изпращаше пари на няколко пъти. Мислех и мислех и не мога да разбера защо не ни взе със себе си, ако е решил да промени живота си. Понякога мъжете просто си тръгват и никога не можеш да разбереш защо. След като той напусна, вече не се виждахме често с Бет и Бил. Живеехме в различни светове. Бил беше истинска местна знаменитост. Даваше пари за всякакви благородни каузи и подкрепяше политиците, които харесваше. През цялото време го даваха по телевизията. Трябваше да пази репутацията си. Ние с Ники не се вписвахме в плановете му. Плъзгахме се към дъното. Реших, че няма да съм от полза на Ники, ако само се мотая наоколо, и затова потърсих начин да се възстановя. Струва ми се, че Бил нямаше добро мнение за моето лекарство.