По това време Боб трябваше вече да е излязъл от училище. Откри го при братовчед му.
— Трябва да дойдеш — каза тя.
— Защо? — звучеше жизнерадостно и това я вбесяваше.
Как е възможно да се чувства толкова добре? А тя бе толкова отегчена, закована на стената!
— Ще ти обясня, като дойдеш.
Пауза.
— Хей, важно е.
— Ако е толкова важно, не виждам защо не можеш да ми кажеш по телефона.
Имаше чувството, че се е протегнал по телефона и я е ударил по носа.
— Имаше ли много проблеми заради нощта, когато дойде тук?
— Един месец не трябва да докосвам компютър. Следващият уикенд няма да мога да отида с братовчедите си до Сан Франциско. Никаква телевизия, докато адът не замръзне. Освен това майка ми вече ми няма никакво доверие. Ако те посетя отново, сигурно ще ме запише в някое военно училище във Вирджиния.
— Тя ме мрази като всички останали.
— Не. Щеше да се откаже да те представлява, ако не те харесваше.
Ники осъзна, че нейните желания вече нямаха значение. Всяко влияние, което е имала преди над него, всяко чувство, което е изпитвал към нея, бе изхабено и нямаше какво да го поддържа. Заболя я.
— Добре, ще ти кажа. Сам ли си?
— Да.
— И никой не подслушва наоколо?
— Хайде, Ники. Никой не смята телефонните ми разговори за толкова важни.
— Е, някои хора не искат децата им да си говорят с мен. Майка ти забрани ли ти да си говориш с мен по телефона?
— Не.
Той лъжеше. Знаеше го. Той знаеше, че тя знае. И все пак продължаваше да си говори с нея. Това все пак е нещо.
— Става въпрос за електронния монитор.
— Какво за него?
— Огледа ли го?
— Не.
— Представлява пластмасова лента с трансмитер с големината на хотелски сапун. Може би малко по-голям. Както и да е. Сега ще ти кажа как работи. Към него е включен компютър, които ме следи, когато съм в къщи. А ако трябва да ходя в съда, те го препрограмират, за да заработи отново, когато се завърна. Следиш ли мисълта ми?
— Ъхъ.
— Когато компютърът разбере, че си нарушил ареста, той изпраща съобщение, понякога веднага, понякога след няколко часа. Първо си помислих да сваля това нещо и да го оставя на леглото. Но лентата е много здрава и не може да се среже или да се свали. Нищо не може да се направи с нея. Следващото нещо е просто да изключа захранването му. Но прочетох, че тези неща имат допълнителна батерия, които изпращат по-късно съобщението. Както и да е, вече нямам никакви идеи. Помислих си, какъвто си умен и техничар, дали няма да ти хрумне нещо…
— Искаш да махнеш монитора си?
— Можеш ли да ми помогнеш?
— Не.
— Чуй ме, отчаяна съм. Трябва да открия нещо и не мога да го направя оттук. Моля те, помогни ми в тази дреболия.
— Вече провери ли в Интернет?
— Да. Няма нищо.
— Не се сещам за нищо друго.
— Е, много ти благодаря. Боб, не можеш ли да дойдеш поне за малко?
— Просто не мога.
— Значи ме изоставяш. Последният ми останал приятел! — тресна слушалката, като дишаше тежко.
Щеше да полудее, ако не напуснеше къщата. Трябваше да се измъкне. Трябваше.
Обади се на семейния си лекар.
— Трябва да ме прегледате веднага, толкова съм уплашена от симптомите. Страхувам се, че ми се случва нещо лошо… — знаеше симптомите наизуст. Бяха им ги набивали непрекъснато в училище. — О, моля ви. Не ме карайте да говоря за това. Ох, добре де, СПИН. Утре в десет, звучи добре.
Мразеше кръвните тестове. Мразеше проникването на иглите в нея, но искаше бързо да се съгласят на преглед. Не можеше да има СПИН. Още не беше правила секс.
Когато Големият брат се обади следобед, тя поиска позволение да се види с лекаря си на другия ден. След дълги покашляния и увъртания, след тежки преговори в стил Арафат и Барак те направиха компромис и й позволиха да отсъства за три часа и нито секунда повече. Това й даваше петнайсет минути за даване на кръв, бърз набег до клиничната лаборатория — ще й отнеме между четирийсет и пет минути до час. Значи й оставаха два часа, достатъчно да се види с Дигър.
Върна се в спалнята си, бръкна под гардероба и извади малка торбичка с цип.
Да скриеш най-ценното от съкровището си беше стар трик. Тук пазеше своя фотография, седнала на рамената на баща си, хванала го за косите и широко отворила уста, надала вик на удоволствие. Имаше и още една на майка й и на баща й в деня на сватбата им. Баща й винаги се усмихваше така, сякаш в него напира бурен смях, който всеки момент ще изригне; носеше кожени панталони и раздърпана риза. В някои самотни мигове тя обичаше да разглежда широкия му нос, кожата с цвят на праскова. Имаше чувството, че помни миризмата му. Като на бадем. Не беше сладка, не беше тежка. Просто неговата.