В пещерите цареше дълбока тишина, която стана още по-тягостна от внезапното заглъхване на ветровете и от отекването на стъпките им по каменния коридор. Подът на тунела беше необикновено равен и гладък, но студът, който се беше наслагвал в камъка от незапомнени времена, бързо проникна в напрегнатите им тела. Измръзнаха и започнаха да треперят. Всички мълчаха, всички се мъчеха да се отпуснат, докато Аланон ги водеше внимателно през поредица от леки завои. В средата на въжето Ший усещаше силата, с която Флик стискаше ръката му в заобикалящата ги тъмнина. След бягството им от Вейл те бяха станали още по-близки. Сега ги свързваха повече общите изпитания, отколкото родствените връзки. Ший усещаше, че каквото и да се случи, те никога няма да загубят тази близост. Както беше сигурен, че никога нямаше да може да забрави това, което Мениън беше направил за него. Помисли си за момент за принца на Лий и неволно се усмихна. Планинецът се беше променил толкова много през последните няколко дни, че беше станал почти нов човек. Старият Мениън се беше запазил, но беше придобил нови измерения, които Ший се затрудняваше да определи. Но всички те, и Мениън, и Флик, и Ший, се бяха променили в различни отношения. Промените не можеха веднага да се доловят, а само когато всеки един от тях беше възприеман като отделна личност. Чудеше се дали Аланон беше забелязал промяната в него — Аланон, който винаги се беше отнасял към него не толкова като към мъж, колкото като към момче.
Внезапно спряха и в настъпилата дълбока тишина се разнесе властният глас на водача друид, който прошепна безгласно в съзнанието на всеки един от тях: Не забравяйте предупреждението ми, оставете мислите си да се обърнат към мен, съсредоточете се само върху мен. После колоната продължи напред, а обутите в ботуши крака ехтяха глухо по пода на пещерата. Мъжете със завързаните очи усетиха присъствието на нещо, което чакаше пред тях и наблюдаваше мълчаливо, търпеливо. Секундите отлитаха, докато групата навлизаше все по-навътре в пещерата. Мъжете почувстваха огромните, неподвижни фигури, които се извисяваха над тях — издълбани от камък образи с човешки лица, но прикачени към уродливи тела на неописуеми зверове. Сфинксовете. В съзнанието си мъжете можеха да виждат тези очи, които горяха край избледняващия образ на Аланон и започнаха да усещат усилието, което трябваше да полагат, за да се съсредоточат върху огромния друид. Упоритата воля на каменните чудовища се промушваше в мозъците им, оплиташе се в разхвърляните им мисли, объркваше ги и усърдно подготвяше момента, в който човешките очи щяха да срещнат безжизнените им погледи. У всеки един от тях се появи импулсивното, бързо засилващо се желание, да дръпне от очите си пристегнатото парче плат, което оковаваше зрението му, да разкъса тъмнината и да погледне свободно удивителните същества, които го наблюдаваха мълчаливо от високо.
Но точно когато изглеждаше, че изопващият нервите шепот на Сфинксовете най-после щеше да пробие през стопяващата се решителност на обсадените мъже и да откъсне напълно мислите им от избледняващия образ на Аланон, желязната му мисъл се вряза с остротата на нож в тях, и ги призова безгласно:
Мислете само за мен!
Умовете им инстинктивно се подчиниха, изтръгнати от почти напълно завладелия ги подтик да погледнат нагоре към каменните лица, които ги наблюдаваха. Необичайната битка продължаваше тягостно, без миг почивка, докато колоната от мъже, които се обливаха в пот и дишаха тежко в тишината, вървеше слепешком през заплетения лабиринт от невидими образи. Една верига от здраво стиснати ръце на вързани с въже един за друг през кръста мъже, оставили се на въздействието на властния глас на Аланон. Никой не загуби контрол над себе си. Друидът ги водеше неотклонно между редицата от Сфинксове, със заковани в пода на пещерата очи, с несломима воля, която се бореше да задържи умовете на мъжете, за които носеше отговорност. Най-после лицата на каменните фигури започнаха да избледняват, да изчезват и да изостават, докато най-накрая простосмъртните останаха сами в тишината и мрака.