Продължаваха да вървят и да лъкатушат през дълга поредица от виещи се коридори. После колоната отново спря. Тихият глас на Аланон проряза тъмнината и им нареди да махнат превръзките. Изпълниха нерешително заповедта му и видяха, че се намират в тесен тунел, в който неравната скала излъчваше странна зеленикава светлина. Измъчените им лица се къпеха в необикновения блясък и мъжете бързо се спогледаха, за да се уверят, че никой не липсва. Тъмната фигура на Аланон премина безшумно покрай колоната. Пробваше здравината на въжето, вързано около телата им и ги предупреждаваше, че Коридорът на ветровете все още е пред тях. Напъха им парчета плат в ушите и ги завърза със свалените от очите им превръзки, за да приглуши звуците на невидимите същества, които беше нарекъл банши. После мъжете отново се хванаха за ръце.
Колоната започна да се вие бавно през слабата зелена светлина на тунела и те почти не чуваха шума от стъпките си в здраво завързаните им уши. Този участък на пещерите беше дълъг повече от миля. После внезапно свърши. Коридорът се разшири и се премина във висок тунел, който беше абсолютно черен. Стените се отдръпнаха, а таванът се издигна толкова нависоко, че в един момент престанаха да се виждат. Групата остана в странен затвор от тъмнина, в който единствено гладкият под на пещерата носеше някакво успокоение, че земята все още не се беше разтворила под краката им. Аланон ги водеше в непрогледния мрак без да проявява каквото и да било колебание.
Внезапно се появи шумът. Невероятният му бяс ги връхлетя напълно неподготвени и за момент те изпаднаха в паника. После се засили и се превърна в чудовищен рев, сякаш хиляди разбеснели се ветрове бяха слели гнева и неимоверната си сила. Отдолу се разнасяха ужасяващите викове на души, които пищяха от непоносима болка. Гласове, които скимтяха и виеха, и изплакваха мъчителния си път през всичките ужаси, които човек можеше да си представи, изпаднали в пълно отчаяние, загубили всякаква надежда за спасение. Воят се извиси в крясък и стана толкова писклив, че потресените умове на простосмъртните вече не можеха да го възприемат започнаха да губят разсъдъка си. Зловещите викове се плискаха върху тях, заливаха ги и отразяваха собственото им надигащо се отчаяние, повличаха ги неумолимо все по-надълбоко, оголваха разбитите им нервни окончания и ги белеха, сякаш бяха кожа, слой след слой, докато костта остана напълно гола.
Това беше продължило само миг. В следващия миг те щяха да бъдат загубени. Но за втори път безнадеждно вцепенените от ужас хора бяха спасени, този път от окончателно полудяване, благодарение на мощната воля на Аланон, която се вряза в подлудяващите викове и ги загърна в успокоителна защитна обвивка. Виковете и крясъците отслабнаха и се превърнаха в странен шепот, когато мрачното тъмно лице се проектира върху трескавото съзнание на седмината и железните му мисли заговориха успокоително, властно:
Отпуснете умовете си — мислете само за мен.
Мъжете вървяха механично през непрогледната тъмнина на тунела, мислите им се лутаха и търсеха спасителния пояс, който ги свързваше и спокойствието, което друидът им предлагаше. Стените на коридора отекваха от крясъците, които все още се чуваха, а масивната скала ехтеше страховито. Още един път гласовете на баншите се извисиха до умопомрачителни височини, нададоха пронизителен зловещ писък в отчаян опит да пробият издигнатата от властния могъщ ум на друида стена, крещяха неистово, но стената не се поддаде. Гласовете се изтощиха и заглъхнаха в мъртвешки шепот. Миг по-късно тунелът се стесни още веднъж и групата излезе от Коридора на ветровете.
Видимо смазани, с лица, плувнали в пот, мъжете стояха безмълвни, когато Аланон даде знак с въжето да спрат. Опитвайки се да сложат някакъв ред в обърканите си мисли, те свалиха въжето от кръстовете си и превръзките от ушите си. Намираха се в малка пещера, с лице към две огромни каменни врати, прихванати с железни обръчи. От стените наоколо струеше същата странна зеленикава светлина. Аланон изчака търпеливо всички да се съвземат напълно и после им кимна да вървят. Спря се пред каменните врати. Побутна леко със слабата си ръка масивната врата и тя веднага се отвори безшумно. Дълбокият глас на друида прошепна в тишината:
— Палатът на кралете.
Хиляди години никой освен Аланон не беше минавал през забранената гробница. През всичкото това време та не е била обезпокоявана от никого. Това беше огромна, кръгла пещера, с големи гладки и излъскани стени, с таван, който блещукаше със зелен блясък, подобен на блясъка, отразяван от тунелите, през които вече бяха минали. По кръглите стени на огромната ротонда, със същата горделива надменност, която вероятно бяха проявявали в живота си, се извисяваха каменните статуи на мъртвите владетели. Всяка една от тях беше обърната към центъра на помещението и към удивителния олтар, който се издигаше нагоре като свита на кълбо змия. Пред всяка статуя беше струпала купчина с богатствата на умрелия — бурета I сандъци със скъпоценни метали и бижута, с кожи и оръжия, с всички любими предмети на покойните. В стените непосредствено зад всяка статуи имаше преградени квадратни отвърстия, в които почиваха останките на мъртъвците — крале, семействата им, слугите им. Надписите над вградените гробници описваха живота на погребаните там крале, често на езици, непознати на никой от изумената групата. Цялото помещение беше обляно в тъмнозелена светлина. Металът и камъкът сякаш поглъщаха цвета. Всичко беше покрито с прах, тъмен скален прах, който се беше наслагвал през вековете и сега се издигаше на малки облачета, когато стъпките на мъжете нарушаваха дългия му покой. Повече от хиляда години никой не беше смущавал спокойствието на тази старинна зала. Никой не се беше ровил в тайните й, нито пък се беше опитвал да отвори вратите, които охраняваха мъртвите и вещите им. Никой, освен Аланон. А сега…