Мениън го изгледа недоверчиво, хвърли бърз поглед назад към съкровищата, после тръсна решително глава. Беше стигнал до средата на залата, когато, поддал се на внезапен порив, откачи две дълги черни стрели и се запъти към един отворен сандък със златни накити и предмети. Предпазливо допря металните връхчета до скъпоценния метал, усмихна се с вироглаво задоволство и се присъедини към другите. Каквото и да ги чакаше зад каменните врати, той щеше да има възможността да изпита устойчивостта му на тази отрова, която, както се предполагаше, би убила всяко живо същество. Притиснати плътно един до друг, мъжете се събраха около Аланон, а металните им оръжия просветваха със студен блясък. В огромната зала настъпи тишина, нарушавана единствено от дишането на очакващите осем мъже, скупчени около вратите. Ший хвърли поглед към Палата на кралете. Гробницата изглеждаше непокътната, с изключение на неравната пътека от оставените върху прахта следи от крака, преминали през помещението. Гъста мъгла от прах, вдигната от ходилата на неканените госта, се носеше на облаци в зеленикавата светлина, но отново се наслагваше бавно върху древния под на пещерата. След време всички следи от преминаването им щяха да бъдат заличени, а стъпките им покрита с дебел слой прах.
След лекото докосване на Аланон, вратата се отвори и групата влезе безшумно в Събранието. Намираха се на висок подиум, който се издаваше напред и се врязваше в широка ниша, след което се спускаше надолу в редица широки стъпала. Пещерата отвъд беше огромна — просторна и висока — и разкриваше цялото си все още недокоснато величие на едно неподправено, самобитно творение на грижливата ръка на природата. От високия таван се спускаха каменни висулки, образувани от водата и минералните наноси, наслагвани в продължение на хиляди години. Под тези изваяни от камък копия се простираше продълговато правоъгълно езеро с тъмнозелени води, с гладка като стъкло повърхност. Когато от някоя от каменните висулки се стечеше капка вода, спокойната повърхност се надипляше, образувалите се леки вълнички се разстилаха към брега, и отново всичко застиваше неподвижно. Мъжете внимателно се придвижиха към края на подиума и погледнаха към намиращия се в долния край на стъпалата пред езерото каменен олтар. Древната му повърхност беше набраздена и неравна, а на места изровена. Пещерата беше слабо осветена от снопове фосфоресцираща светлина, които се провираха, пречупени и изкривени, през скалните й стени и придаваха на древната зала свръхестествен, флуоресцентен блясък.
Групата бавно заслиза по стълбата и очите им попаднаха на една единствена дума, изрязана в каменната повърхностна олтара. Някои знаеха значението й. Валг — дума, взета от древния език на гномите. Тя значеше Смърт. Стъпките им отекваха в приглушеното ехо на огромната пещера. Нищо не помръдваше. Навсякъде наоколо се стелеше вечност и тишина. Когато стигнаха края на дългите стълби, те се поколебаха за миг с очи, приковани в безмълвното езера Аланон направи припрян знак на Хендъл и останалите да тръгнат надясно. После се насочи бързо към лявата пътека, а Мениън и Балинор по последваха. Сега всяка погрешна стъпка можеше да се окаже фатална. Ший погледна през езерото трите фигури, които вървяха мълчаливо край грубата каменна стена. Спокойните води на езерото не помръдваха. Едва след като изминаха половината Ший за пръв път започна да диша нормално.
Изведнъж спокойната повърхност на тъмното езеро се надигна и от дълбините му се появи един кошмар. Подобното на змей отвратително чудовище сякаш запълни пещерата. Покритото му с тиня туловище се изправи нагоре, като трошеше вековните висулки. Нададе яростен вик и крясъкът му проехтя в Събранието. То кривеше и гърчеше огромното си тяло, докато се измъкваше от водата. Дългите му предни крайници, които завършваха с ужасни криви нокти, се опитваха да се вкопчат в празния въздух, а огромните му челюсти потракваха рязко и поскърцваха с почернелите, изпъкнали напред зъби. Широките втренчени очи изпускаха яркочервени искри сред кичури от козина и закърнели рога, които покриваха безформената глава. Цялото туловище на чудовището беше покрито с кожа на влечуго, от която се свличаше нечиста пяна и мръсотия, извлечени сякаш от най-черните дълбини на земята. От устата му капеше отрова, която падаше във водата и после се разнасяше из въздуха с леки изпарения. Чудовището гледаше тримата мъже на пътеката и съскаше е необуздана омраза. Разтвори широко челюстите си, нададе зловещ вик, предвкусвайки гибелта на плячката си и нападна.