— Хвани се за нещо! — извика друидът. — Задръж се!
Ший напразно се мъчеше да се залови за нещо, като забиваше нокти в гладката повърхност на скалата. Спря се точно на ръба на една стърчаща скала. Прилепи се до почти вертикалната й повърхност и не смееше да се опита да изпълзи обратно нагоре. Ръцете му едва издържаха на огромното напрежение.
— Дръж се, Ший! — окуражаваше го Аланон. — Ще донеса въже! Изобщо не мърдай!
Аланон извика на другите, но дали те бяха успели да чуят, Ший така и не можа да разбере. Когато друидът се развика за помощ, втори трус разтърси планината, отхвърли нещастния младеж и го отпрати отвъд издатината преди да се задържи. Размахал бясно ръце и крака той политна с главата надолу и се заби с ужасна сила в бързите води на реката. Аланон, който стоеше абсолютно безпомощен, видя как Ший беше понесен на изток към равнините. Бушуващите води на реката го преобръщаха и подмятаха като малка тапа, докато не се загуби от погледа.
ГЛАВА 15
Флик Омсфорд стоеше мълчаливо в подножието на Драконовите зъби и гледаше в далечината. Гаснещия лъчи на късното следобедно слънце осветяваха набитото му тяло с бледи проблясъци. Той се заслуша в шумовете наоколо, вляво от него — приглушен глас на някой от групата, в гората пред него — чуруликането на птиците. В съзнанието му прозвуча решителният глас на Ший и си помисли за огромната смелост на брат му пред лицето на безбройните опасности, които ги бяха връхлетели. Сега Ший го нямаше, вероятно беше мъртъв, отнесен от тази непозната река в равнините от другата страна на планината, която бяха преминали с толкова нечовешки усилия. Попи па главата си и усети подутината и тъпата болка от ударилото го парче скала. Изпаднал беше в безсъзнание н това му беше попречило да помогне на брат си, точно когато той имаше най-голяма нужда от него. Подготвили се бяха да посрещнат смъртта от ръцете на Носителите на черепи, подготвили се бяха да умрат от мечовете на скитащите гноми, подготвили се бяха дори да се подложат на ужасите на Палата на кралете. И след всичко това краят беше дошъл по някаква си прищявка на природата на тесен скален ръб, когато бяха толкова близо до спасението. Ударът беше прекалено тежък за всички, за да го приемат. Флик усети такава пронизваща болка вътре в себе си, че му се прииска да изкрещи от мъка. Но дори сега не можеше. Всичко в него се беше свило на топка от гнева, с който не можеше да се пребори и единственото което изпитваше, беше остро, непреодолимо чувство на безпомощност. Мениън Лий като че ли изживяваше случилото се по коренно различен начин от Флик. Крачеше нервно близо до младежа от Вейл в гневно отчаяние. Кокалестото му тяло беше приведено, сякаш се беше превил от непоносима болка. Яростни мисли пареха мозъка му. Изпитваше онзи безсмислен гняв, присъщ на затворен в клетка звяр, останал без капчица надежда за спасение, изпълнен единствено с омразата към това, което му се беше случило, но с несломена гордост. Знаеше, че не би могъл да направи нищо, за да помогне на Ший. Но това изобщо не намаляваше чувството му за вина, което изпитваше, че не е бил там, когато парчето скала е поддало и младежът от Вейл е бил хвърлен в разпенените води на буйната река под него. Може би щеше да успее да направи нещо, ако не беше оставил Ший сам с друида. Знаеше, че и Аланон не е виновен. Направил беше всичко възможно, за да помогне на Ший. Мениън крачеше нервно напред-назад с широки крачки и ожесточено забиваше токовете на обувките си в земята. Не искаше да приеме, че издирването е приключило, че ще бъдат принудени да се признаят за победени, когато Мечът на Шанара беше толкова близко до тях. Спря и за момент се замисли за предмета на тяхното дирене. Планинецът все още не можеше да схване смисъла му. Дори и да бяха открили Меча, какво би могъл един мъж, който засега беше само едно пораснало момче, да направи срещу силата на същество като Господаря на черепите? Сега те никога нямаше да узнаят, защото Ший по всяка вероятност беше мъртъв. Но дори и да беше жив, за тях той беше загубен. Вече нищо нямаше смисъл и Мениън Лий изведнъж осъзна какво огромно значение беше имало за него това случайно, разтоварващо приятелство между тях двамата. Никога не бяха го обсъждали, никога не бяха го признавали гласно. Но през цялото време то си съществуваше, и винаги му е било скъпа Сега всичко свърши. Мениън прехапа долната си устна в безпомощен гняв и отново закрачи нервно напред-назад.