Другите от групата се бяха събрали в подножието на Драконовия ръб, който завършваше на няколко ярда зад тях. Дюрън и Дейъл разговаряха тихо. Красивите им елфски лица бяха помръкнали от тревога, очите им, забити в земята, и само от време на време се поглеждаха. Близо до тях беше Хендъл, който беше подпрял набитото си тяло на голям камък. Мълчаливото по природа джудже беше в лошо настроение и недостъпно. Рамото и кракът му бяха превързани, безжизненото му лице беше покрито с белези и синини от борбата със змея. Мислите му бяха отлитнали в родната страна, при семейството и за миг му се прииска да види зеленината на Кълхейвън още веднъж преди края. Знаеше, че без Меча на Шанара, без Ший, който да го вдигне, родината му щеше да бъде прегазена от армиите на Северната земя. Не само Хендъл се беше отдал на тези мисли. Балинор си мислеше почти същото, загледан в самотния друид, който седеше неподвижно сред малка група дървета, недалеч от останалите. Знаеше, че бяха изправени пред труден избор. Или трябваше да се откажат от диренето и да се върнат обратно, опитвайки се да стигнат до родните си домове и евентуално да намерят Ший, или да продължат към Паранор и да открият Меча на Шанара без смелия младеж от Вейл. Трудно беше да се направи избор между тези две възможности, пък и в двата случая никой нямаше да бъде особено доволен. Поклати тъжно глава, като си спомни ожесточената кавга между него и брат му. Той самият трябваше да направи избор, когато се върне в град Тирзис — а това никак нямаше да е приятно. Не беше споделял с другите този проблем и в момента личните му неприятности бяха на второ място.
Внезапно друидът се обърна и тръгна към тях. Явно беше взел решение. Гледаха го как се приближава с леко развяващ се плащ, с твърд израз на суровото лице дори и в този момент на жестоко поражение. Мениън замръзна на мястото си, а сърцето му биеше лудо в очакване на сблъсъка помежду им, който знаеше, че е неминуем. Планинецът вече беше направил своя избор и подозираше, че той щеше да се различава от решението на Аланон. Флик долови мигновената уплаха на Принца на Лий, но забеляза и невероятната решителност, която се изписа на лицето му, когато мъжът се овладя. Всички сдаваха нерешително и се събраха, докато тъмната фигура се приближаваше. В този момент мозъците им неочаквано се съвзеха от умората и те твърдо решиха да не се признават за победени. Не можеха да знаят какво ще им нареди Аланон, но знаеха, че бяха стигнали прекалено далеч и бяха жертвали прекалено много неща, за да се откажат именно сега.
Аланон застана пред тях. Дълбоките му очи блестяха със смесени чувства, а засенченото му лице приличаше на гранитна стена от невероятна сила, състарено и покрито с белези. Когато проговори, гласът му прозвуча хладно и рязко в тишината, означавало да се опозорим в очите на онези, които зависят от нас. Ако е писано да бъдем сразени от злото в Северната земя, от неща, родени в света на духовете, ние трябва да се изправим лице в лице с тях. Не можем да си позволим да отстъпим и да се надяваме на някакво мистично чудо, което да застане между нас и нещо, което със сигурност вече е тръгнало да ни пороби и унищожи. Ако ни е писано да умрем, ние ще трябва да посрещнем смъртта с извадени оръжия и с Меча на Шанара в ръце.
Изстреля последното изречение с такава ледена решителност, че дори Балинор усети лека тръпка на възбуда, която премина през тялото му. Всички стояха и мълчаливо се възхищаваха на неизчерпаемата сила на друида. Изведнъж се почувстваха горди, че са с него, че са част от малката група, която той беше избрал за опасна мисия.
— А Ший, — обади се изведнъж Мениън, може би малко остро, и пронизващите очи на друида се обърнаха към него. — Какво е станало с Ший, който беше главната причина за това пътуване?
Аланон поклати бавно глава и отново се замисли за съдбата на младежа от Вейл.
— Не знам нищо повече от това, което ти знаеш. Отнесен беше от реката към равнините. Може да е жив, може и да не е, но засега не можем да направим нищо за него.
— Предлагаш да забравим за него и да продължим да дирим Меча, едно абсолютно безполезно парче метал, след като го няма човекът, който по право трябва да го притежава — извика гневно Мениън, най-после натрупалото се у него раздразнение се отприщи. — Само че аз няма да продължа, докато не разбера какво се е случило на Ший, дори ако се наложи да се откажа временно от диренето, докато не го открия. Няма да изоставя приятеля си в беда.