— На теб това може да ти стига, но на мен не — заяви хладно Мениън, а Флик се присъедини към него с енергично кимане на глава. Как можем да се доверяваме на някакво налудничаво обещание на един призрак? Караш ни да оставим живота на Ший в опасност.
За миг лицето на Аланон потъмня от гняв, но той се овладя след кратка вътрешна борба, после спокойно погледна двамата и поклати разочарован глава.
— Още от началото ли не сте вярвали в легендата — попита той тихо. — Не видяхте ли със собствените си очи подножието на планината, където светът на духовете се е вселил във вашия свят на плът и кости, на пръст и камък? Не се ли борим още от началото срещу същества, родени от онова друго съществуване, същества, които притежават сили, които със сигурност простосмъртните не притежават? Станахте свидетели на могъщата сила на камъните на елфите. Защо сега обръщате гръб на всичко това, подведени от нещо, което ви внушава здравият разум — начин на мислене, който се опира на факти и подбуди, натрупани в този свят, във вашия материален свят, и не сте способни да го преместите в друго съществуване, където дори и най-основните ви схващания са лишени от всякакъв смисъл.
Гледаха го втренчено, без да продумват и разбираха, че е прав, но не искаха да се откажат от намеренията си да открият Ший. В крайна сметка цялото им пътешествие се основаваше на полусънища и стари легенди, а не на здрав разум. Така че наистина щеше да бъде нелепо, ако отново решеха да бъдат практични. Флик се беше отказал да бъде практичен в деня, в който, обзет от страх, побягна от долината на Вейл.
— На ваше място не бих се притеснявал — смекчи друидьт тона си, доближи ги и сложи слабите си ръце на раменете на двамата. Това им подейства успокоително, дори В този момент. — Камъните на елфите са все още в Ший и силата им ще го предпазва. Възможно е те да го насочат и към Меча, защото са в съзвучие с него. Ако имаме късмет, ще го намерим, когато намерим Меча в Паранор. Сега всички пътища водят към Централната кула на друидите и трябва да направим всичко възможно да бъдем там, за да помогнем с каквото можем на Ший.
Другите от групата бяха събрали оръжията и багажа си и бяха готови за път. Силуетите им приличаха на сенки в слабата светлина на звездите, на силно гравирани с молив линии на тъмния фон на планините. Флик погледна на север към черната гора, която скриваше ниската местност отвъд Драконовите зъби, В средата й като обелиски се издигаха скалите на Паранор и там, на върха, беше Централната кула на крепостта на друидите и Меча на Шанара. Краят на диренето. За момент Флик погледна спокойно към самотната кула, после се обърна към Мениън. Планинецът кимна неохотно.
— Ще дойдем с теб — каза Флик и гласът му прозвуча като приглушен шепот в тишината.
Вуйните води на бързеите се удряха бясно, лудо в стените на планинските корита, мятаха се и бушуваха по стремителния си път на изток, влачейки със себе си попадналите в неспокойните им прегръдки клонки и плавеи. Те бързаха надолу извън планината и се превръщаха в пълноводни ручеи, които се пенеха край гладки скали и неочаквани завои, виеха се бавно към спокойните тихи води на голямата река в хълмистата равнина Раб. Един от тези спокойни притоци изхвърли на калния бряг изпадналия в безсъзнание и полуудавен мъж. Дрехите му бяха разпокъсани и разпарцаливени, загубил беше кожените си ботуши, а мокрото му лице беше бледо и безкръвно от многобройните удари. Влачен беше през множество бързеи надолу по реката, която го беше довлякла до този бряг. Дойде на себе си и разбра, че най-после беше спасен. Отмалял се привлече по-нагоре по брега и легна в гъстата трева на ниско хълмче. Сякаш водени от някакъв рефлекс, изподраните му и натъртени ръце заопипваха пояса, където беше прикачена кожената торбичка. С облекчение установи, че тя все още е там, завързана с кожените каишки. Малко след това, останал без капка сила, той потъна в дълбок, възстановителен сън.
Спа непробудно в топлината и тишината на деня до късен следобед. Поразмърда се, когато усети по лицето си допира на изстиващата трева, раздвижена от появилия се лек вятър. Но имаше и нещо друго. Нещо в отпочиналото му съзнание ненадейно го предупреди, че е в опасност. Едва успя да надигне натежалото си тяло и да заеме полуседящо положение, когато забеляза група от десет или дванадесет фигури, които се появиха на върха на хълма. Спряха се изненадано, когато го видяха и се заспускаха бързо по склона към него. Вместо да огледат внимателно тялото му и да видят дали не беше наранен, те веднага го повалиха, извиха безпомощните му ръце зад гърба и ги вързаха здраво с кожени ремъци, които се впиха болезнено в голите му ръце. Вързаха и краката му, след което го обърнаха по гръб и той най-после успя да види онези, които го бяха пленили. Моментално най-големите му страхове се потвърдиха. Мениън му беше разказал за случилия се инцидент в Прохода на Джейд. Така че той много лесно разпозна жилестите жълти тела, облечени в облеклото на обитатели на горите и въоръжени с къси саби. Погледна уплашено гномите, които наблюдаваха с известна почуда получовешките му, полуелфски черти и дрипите от странното му облекло на човек от Южната земя. Накрая водачът им се наведе и започна да го претърсва щателно. Ший започна да се противи, но след като получи няколко удара по лицето, престана. Не помръдна, когато гномът взе малката кожена торбичка, в която бяха камъните на елфите. Когато водачът им ги сложи в дланта си, гномите се струпаха, любопитни да видят трите сини камъчета, които блестяха ярко в топлите лъчи на слънцето. Казаха си нещо, от което заловеният не можа да разбере и дума. Явно се чудеха къде ги е намерил и за какво ги използва. Накрая решиха, че и камъните, и мъжът трябваше да бъдат отведени в главния лагер в Паранор при големите вождове. Гномите го вдигнаха грубо, освободиха краката му и го поведоха на север. Когато забавяше крачки от изтощение, го побутваха. Те продължаваха да се движат на север по залез слънце, когато от другата страна на планинската бариера, известна като Драконовите зъби, друидьт, водач на малка група от решителни мъже, се мъчеше да определи къде се намира липсващият Ший Омсфорд.