По заповед на Аланон останалите от групата се втурнаха към стълбите. Дюрън и Дейъл бяха най-близо до каменния път и като най-бързи се озоваха на половината на стълбите, когато другите едва започнаха да се изкачват. Малките им крака на елфи ги носеха нагоре по стъпалата с плавни бързи отскоци като едва докосваха камъка. Хендъл, Мениън и Балинор тичаха след тях, но по-бавно, донякъде заради тежките оръжия и по-тежките им тела, донякъде защото си пречеха в усилията да не се блъскат един друг по виещата се тясна стълба. Тичаха бясно, без никакъв ред, към горния салон и всеки от тях се изкачваше бързо, устремен към целта на дългото им дирене и към спасението от ужасното същество от света на духовете. В стремежа си да постигнат по-бързо целта и да настигнат двамата елфи, те дори не забелязаха, че Флик не е с тях.
Дюрън пръв влезе през входа на стълбището в Централната кула, едва държащ се на крака, а скоро след него се появи и дребната фигура на брат му. Коридорът ги смая с разточителната си пищност. Огромно помещение с висок таван и огромни стени от масивно, полирано до блясък дърво, които сияеха величествено на смесената светлина от запалени факли и червеникавите отблясъци на зората, която струеше през високите наклонени прозорци. Стените бяха украсени с картини, с майсторски изработени от камък и дърво фигури върху поставки от мозайка, с ръчно тъкани дълги завеси, които се спускаха вадил лени до излъскания мраморен под по цялата дължина на помещението. На различно разстояние бяха поставени огромни статуи от желязо и зърнест камък, скулптури от друга епоха, съхранявани през вековете под покрива на това убежище, построено в незнайни времена. Те сякаш бяха стражи на тежките инкрустирали дървени врати, украсени с красиви месингови дръжки. Някои от тях бяха отворени и в стаите, които се намираха зад тях, се виждаше същият придирчиво замислен разкош. Предметите блестяха ярко в слънчевата светлина, която проникваше през отворените прозорци на дълги снопове от преливащи се багри, свежа със свежестта на новия ден.
Братята елфи нямаха време да се прехласват по вековната красота на Паранор. Миг след като бяха изкачили откритото стълбище налетяха на пазачи гноми, които прииждаха от всички страни. Жилестите им жълти тела изпълзяваха от укритията си зад вратите, зад статуите, иззад самите стени. Дюрън пресрещна щурма с дългия си ловен нож и удържа на атаката само минута преди да го повалят. Дейъл се притече на помощ на брат си. Размахваше дългия си лък като хладно оръжие и отхвърляше встрани нападателите, докато якият лък се счупи със силно пукане. За момент им се стори, че ще бъдат разкъсани на парчета, преди силните им приятели да могат да им се притекат на помощ. Но Дюрън се освободи и изтръгна дълго, страховито на вид копие из ръката на желязна статуя на воин от друга епоха и, размахвайки го яростно на всички страни, разпръсна напиращите напред врагове. След миг гномите получиха подкрепление и бързо се приготвиха за втора атака. Братята елфи бяха отстъпили до стената, задъхваха се тежко, целите покрити с рани и кръв от ударите на нападателите си. Гномите се събраха в жълта група, насочили пред себе си смъртоносните къси саби, решени да си пробият път край размахващото се копие на Дюрън и да насекат двамата братя на парчета. С див оглушителен рев те се втурнаха към плячката си.
За нещастие на гномите, те бяха забравили да наблюдават отворената открита стълба в случай, че братята елфи не бяха сами. В момента, в който се спуснаха върху Дюрън и Дейъл, другите трима членове на групата се втурнаха през вратата и нападнаха неподготвените нападатели. Гномите никога не се бяха сблъсквали с мъже като тези. В центъра беше огромният човек от Калахорн, пробляскващият му меч изсичаше пътека през по-късите мечове с такова ожесточение, че гномите падаха един връз друг. От едната страна те попадаха под мощните ударите на размахания от Хендъл боздуган, а от другата бяха пресрещани от бързото острие на подвижния и ловък планинец. За момент продължиха да се бият срещу петимата разбеснели се мъже, после, когато бяха още по-силно притиснати, се разколебаха и накрая се разбягаха. Без да продумат дума, петимата ранени воини се спуснаха към великолепния салон, като прескачаха ранените и убитите, а ловните им ботуши кънтяха върху излъскания мрамор. Няколкото гноми, които се изправиха срещу тях, когато те се появиха, бяха посечени преди още да успеят да ги нападнат. След всичко, което бяха изстрадали и загубили, нямаше да е честно на петимата, останали от малката група, да им бъде отказана победата, към която се стремяха толкова отчаяно.