Почти в края на древния коридор, сега покрит с мъртви е ранени гноми, с разкъсани и разхвърляни от ожесточената борба гоблени и рисунки, видяха последна групичка от отчаяни пазачи, които се подреждаха в сбит боен ред пред няколко високи, инкрустирани дървени врати, които бяха затворени и залостени. Решителните гноми държаха късите ловни мечове пред себе си като стена от копия и бяха готови за последен отпор. Нападателите щурмуваха смъртоносната стена, мъчейки се да пробият в центъра, но закалените в боевете мъже отблъснаха нападението след няколко минути на ожесточена схватка. Петимата се оттеглиха изтощени, телата им насечени и наранени. Дюрън се отпусна тежко на коляното си, двете му ръце и краката бяха лошо засегнати от мечовете на гномите. Едната страна на главата на Мениън беше одра на от върха на копие, кръвта бликаше от раната и образуваше яркочервена струйка. Планинецът като че ли не усещаше раната. Петимата отново нападнаха, после отново и отново, и след дълги минути на ожесточена ръкопашна борба бяха отблъснати. Броят на гномите беше намалял почти наполовина, но времето изтичаше за мъжете от групата. Нямаш никакви следи от Аланон, а гномите щяха да получат подкрепление, за да запазят Меча на Шанара, ако той наистина беше в помещението, което те сега така отчаяно се мъчеха да превземат.
Изведнъж, събрал нечовешки сили, високият Балинор се втурна към отсрещната страна на салона и с невероятен напън прекатури една огромна каменна колона, на върха на която беше закрепена метална урна. Колоната и урната се стовариха върху пода с оглушителен трясък, който така прокънтя в потъналата в кръв зала, че всички ги побиха тръпки на ужас Колоната би трябвало да се разбие от този силен удар, но тя остана цяла. С помощта на Хендъл огромният човек от границата започна да търкала закръглената стенобойна машина към вкаменените гноми и затворените врати на помещението зад тях. При всяко поредно претъркулване чудовищният валяк набираше скорост и сила и се приближаваше с трясък към нещастните стражи. За миг жилавите жълти същества се поколебаха. Но в момента, в който насочиха късите си мечове за отбрана, смазващата тежест на каменната колона се търкулна върху тях. Те се разбягаха и се втурнаха да се спасяват, духът им беше паднал, бяха загубили битката. Няколко гноми обаче не бяха достатъчно бързи, за да се спасят от импровизирания таран и попаднаха под огромната колона, докато тя се търкаляше с грохот под дъжд от камъни и разбито на трески дърво към залостените врати. Вратите се разтърсиха и поддадоха. От удара дървото се разцепи, а металните панти изплющяха като камшик, изметнаха се и изхвърчаха със силен трясък. Петимата мъже влетяха § стаята, за да потърсят Меча на Шанара.
Изумиха се, когато видяха, че стаята с празна. Тя беше с високи прозорци и дълги диплещи се завеси, с окачени по стените майсторски нарисувани картини. Имаше и няколко малки мебели с орнаменти, които бяха грижливо разположени в огромната стая. Но никъде нямаше и следа от скрития меч. Поразени и невярващи на очите си петимата огледаха бавно затворената стая. Дюрън се свлече тежко на колене, омаломощен от загубата на кръв и на път да загуби съзнание. Дейъл бързо се доближи до него, откъсна парче плат, за да превърже откритите му рани, после му помота да седне на един стол, където той припадна от изтощение. Мениън разглеждаше една след друга стените и търсеше друг изход от стаята. После Балинор, който обикаляше из стаята и изучаваше внимателно мраморното покритие на пода, извика тихо. Една част от пода в центъра на стаята се различаваше малко по цвят от останалата и беше леко издрана. Личеше, че някой се е опитвал, но явно без особено голям успех, да прикрие, че на това място е имало нещо голямо и квадратно, което е стояло години наред.
— Каменният блок на Тре-стоун — възкликна Мениън.
— Но ако е преместен, то трябва да е било неотдавна — изрази Балинор гласно мислите си, дишайки тежко и гласът му прозвуча уморено. — Защо тогава гномите се опитваха да ни задържат отвън…?
— Може да не са знаели, че е бил преместен — предположи отчаяният Мениън.
— Да не би да е примамка…? обади се рязко Хендъл. — Но защо си губеха времето, освен ако…?
— Искали са да ни задържат тук, защото Мечът все още е в замъка — заключи Балинор възбудено. — Не са имали време да го изнесат, затова се опитаха да ни примамят. Но къде е мечът сега? У кого е?