Бяха вече съвсем близо до площадката и изглеждаше, че ще стигнат без повече препятствия, когато Дейъл извика рязко. Острият му слух на елф беше доловил нещо, което другите не бяха чули — леко пощракване, което беше сигнал, че още един капан се е отворил. За миг всички замръзнаха по местата си и проницателните им очи изучаваха стъпалата и стените. Но не откриха нищо и накрая Хендъл се осмели да направа крачка напред. За всеобща изненада не се случи нищо и предпазливото джудже продължи към върха на стълбите, а другите стояха на местата си. След като стигна благополучно до площадката, останалите го последваха. Застанали в най-горния край те погледнаха страхливо надолу към стълбите и черния ров. Не можеха да си обяснят как са успели да се измъкнат от третия капан. Според Балинор той не се е задвижил, защото дълги години не е поддържан както трябва, но Хендъл не беше убеден в това. Не можеше да се отърве от чувството, че не бяха забелязали очевидното. Кулата се извисяваше като огромна сянка над откритата стълба. Черният й камък беше студен и влажен на пипане — маса от огромни вековни блокове, устояли твърдо на опустошенията на времето с издръжливостта на самата земя. Огромната врата на площадката изглеждаше неподвижна. Повърхността й беше грапава, железните панти яки, сякаш бяха поставени предишния ден. Забити в камъка огромни железни шипове крепяха пантите и ключалката и на петимата, които стояха пред нея им се струваше, че единствено някое земетресение би могло да избие чудовищната каменна плоча. Балинор се приближи внимателно и прокара ръката си по ръбовете и ключалката, мъчейки се да открие някой скрит механизъм, който да я отвори. Завъртя бавно желязната дръжка и я натисна. За всеобща изненада каменната плоча се отмести леко, пораздруса се и ръждясалото желязо проскърца. Миг след това цялата тайнственост на кулата се разкри пред очите им, когато вратата напълно се отвори и се удари с остър звук във вътрешната стена.
Точно в центъра на кръглата стая, закрепен в полираната черна повърхност на гигантския блок Тре-стоун, ее издигаше като искрящ кръст от сребро и злато легендарният Меч на Шанара. Дългото му острие блестеше ярко на слънчевата светлина, която струеше през високите, покрити с решетки прозорци на кулата и се отразяваше от огледалната повърхност на квадратния камък. Никой от тях не беше виждал митичния Меч, но веднага разбраха, че това е той. За момент фигурите им останаха очертани в отвора на вратата. Гледаха изумени и не можеха да повярват на очите си, че най-после, след толкова много усилия, след толкова много безкрайни преходи, след толкова много дни и нощи на пълно отчаяние и криене, пред тях стоеше древният талисман, за който бяха рискували всичко. Мечът на Шанара беше техен! Надхитрили бяха Господаря на магиите. Бавно влязоха един по един в каменната зала с усмихнати лица, забравили умората и раните. Останаха така доста дълго, съзерцавайки меча, безмълвни, удивени, благодарни. Не можеха да се насилят да се задвижат и да вземат скъпоценния Меч от камъка. Изглеждаше им прекалено свят за ръце на простосмъртни. Аланон го нямаше, Ший също, а къде…
— Къде е Флик? — Дейъл изведнъж зададе на глас въпроса. За пръв път забелязаха, че го няма. Огледаха стаята и се питаха: с очи къде ли можеше да се е дянал. Мениън, който отново се беше извърнал към блестящия меч, видя как невъзможното се случи. Огромният блок на Тре-стоун и изложената върху него скъпоценна вещ започнаха да блещукат и се разтапят пред изумените му очи. Само за няколко секунди целият идол се скри в дим, после в плътна мъгла и накрая се сля със самия въздух. Петимата мъже останаха сами в стаята, взирайки се в празното пространство.
— Капан! Третият капан! — изрева Мениън, идвайки на себе си след първоначалния шок.