В този момент чу, как зад него огромната каменна плоча хлопна и ги остави в затвор, от който не можеха да се спасят. Ръждясалите й панти издадоха скърцащ и остър стържещ звук под напора на ужасната тежест на камъка. Планинецът хукна през стаята и се хвърли върху вратата точно когато тя се затвори, катанците й простъргаха рязко и щракнаха, заели предишното си място. Той се свлече бавно върху износения каменен под, а сърцето му щеше да се пръсне от ярост и безпомощност. Другите не се бяха помръднали. Стояха онемели и отчаяни, и наблюдаваха как просналата се на пода фигура зарови лице в ръцете си. От хладните стени се разнесе слаб, приглушен, накъсан смях, който се присмиваше на глупостта им, и на жестокото им, неизбежно поражение.
ГЛАВА 17
Неприятният студ на небето на Северната земя се спускаше като сива мъгла на фона на високата самотната планина, където се намираше замъкът на Господаря на магиите. Кралството на черепите приличаше на зъбци на трион, а над и под обграждащата го равнина се издигаха притъпените върхове на Планините на бръснача и Острието на ножа, една непроходима бариера за простосмъртните. Между тях се простираше планината на Господаря на духовете, забравена от природата, отритната с презрение от сезоните. Покровът на смъртта, който застилаше високите й върхове, беше прилепнал безпощадно върху съсипаното й лице, разнасяше пагубния си дъх по цялата земя с неприкрита омраза към мъничкото признаци на живот и красота, които, незнайно как, бяха успели да оцелеят. Една обречена епоха чакаше безропотно в Северното кралство на Господаря на магиите. Сега беше времето на смъртта. Последните признаци на живот бавно чезнеха и се връщаха отново в земята. Оставаше само грубо нахвърляната скица от творението на талантливата ръка на природата, навремето толкова ярко и великолепно.
От незапомнени времена в недрата на самотната планина имаше стотици пещери. Търпеливите им, невидели слънце каменни стени, се виеха като свирепо навита на кълбо змия, притисната в чатал. В сивата мъгла на Кралството на духовете се стелеха тишина и смърт, един всепроникващ навъсен въздух, знак за безвъзвратно убити надежди, на окончателно погребано веселие и безгрижие. Но дори и тук имаше движение. Само че това беше живот, напълно непознат на простосмъртните. Неговият източник беше една единствена черна стая на върха на планината. Чудовищно помещение, което гледаше на север, към бледата светлина на безрадостното небе навън и към безкрайната верига на отблъскващите планини, които бяха северния вход на кралството. В тази стая-пещера, със студени и влажни стени се суетяха мастилено черните творения на Господаря на магиите. Малките им черни фигури пълзяха по пода на тихата стая, телата им — безгръбначни, прегънати и смазани от ужасната, насилническа власт, която господарят им упражняваше над тях. Дори ходенето би било спасение за тях при съществуването, което влачеха. Безмозъчни призраци оставени с една единствена цел — да служат на този, който ги беше превърнал в роби, Докато се щураха насам-натам, те непрестанно мънкаха нещо, стенеха и хленчеха, сякаш се гърчеха в една постоянна агония. В средата на стаята се издигаше широк пиедестал с вграден басейн. Тъмната повърхностна водата беше неподвижна и мъртвешка. От време на време някое от малките пълзящи същества се забързваше към ръба на басейна и се взираше внимателно в студената вода оглеждаше се крадешком, гледаше и чакаше. Миг по-късно се разцивряше тихо, изприпкваше обратно в сенките на пещерата и отново се сливаше с тях.
— Къде е господарят? Къде е господарят? — носеше се тихото им проплакване в сивотата, докато малките същества щъкаха неспокойно напред-назад.
— Той ще дойде, той ще дойде, той ще дойде — отговаряше им пропито с ненавист ехо.
По едно време въздухът се замята неудържимо, сякаш някой се мъчеше да се изскубне от пространството, което го задържаше, мъглата се събра и се превърна в огромна черна сянка, която бавно придоби материални очертания на ръба на басейна. Сянката се уплътни и се завихри, превърна се в Господаря на духовете — виснала във въздуха огромна фигура в черно наметало. Ръкавите се вдигнаха, но в тях нямаше ръце, а гънките на влачещото се наметало не покриваха нищо, освен пода.
— Господарят! Господарят! — викаха в хор ужасените гласове на съществата, в раболепно превити пред него пози. Качулката, под която нямаше лице, се обърна към тях и погледна надолу. В тъмнината вътре в нея те можеха да видят слабите припламвания на огън, който гореше с удовлетворена омраза, искри, които просветваха в сивкавозелената мъгла, изпълнила вътрешността на покривалото. После господарят на магиите се отвърна от тях и ги забрави. Втренчи се напрегнато във водите на странния басейн и зачака да се яви заповяданото от него изображение. Секунди по-късно тъмнината изчезна и на нейно място се появи помещението с пещта в Паранор, където групата на Аланон се беше изправила лице в лице с всяващия ужас Носител на черепи. Горящите в зелената мъгла очи се втренчиха първо в младежа от Вейл, а после започнаха да наблюдават борбата между двете тъмни фигури, докато те се претърколиха през ръба на ямата и се загубиха в пламъците долу. В този момент внезапен шум зад гърба му накара Господарят на духовете да спре и да се поизвърне. Двама от неговите Носители на черепи влязоха в стаята от един от тъмните тунели на планината, застанаха безмълвно и зачакаха да им обърне внимание. Не беше подготвен за тях, затова пак се обърна към водите на басейна. Те отново се избистриха и се оформиха в изображение на кулата, където изумените членове на групата се бяха вцепенили, възбудени и облекчени, пред Меча на Шанара. Изчака няколко секунди, поигра си с тях, наслаждавайки се, че е господар на положението, докато те се доближаваха до Меча като мишки, подмамени от бучка сирене, поставена като стръв в капан. Секунди по-късно, когато той разпръсна видението пред изумените им очи, капанът щракна, погрижи се вратата на кулата да се затръшне зад тях, и ги зазида навеки. Зад него двамата крилати слуги усетиха смразяващия смях, който премина през цялата му безплътна фигура и се разпръсна във въздуха на пещерата.