Без да се обръща, Господарят на магиите рязко им посочи отворената северна стена и Носителите на черепи се запътиха натам веднага. Без да питат знаеха какво се очаква от тях. Трябваше да отлетят до Паранор и да унищожат заловения син на Шанара, единствения наследник на омразния Меч. След смъртта му и с Меча в ръцете си, те щяха да престанат да се страхуват от мистичната сила, която беше по-могъща от тяхната. Безценният меч вече беше на път от палатите на Паранор към Кралството на Северната земя, където щеше да бъде заровен, погребан и забравен в безбройните пещери на Планината на черепите. Господарят на магиите се обърна и видя как двамата му слуги тръгнаха тромаво, пресякоха тъмната стая, стигнаха до отворената стена, издигнаха се бавно в тъмното небе и отлетяха на юг. Повече от сигурно беше, че кралят на елфите Ивънтайн щеше да се опита да открие и върне Меча заради народа си. Но опитът щеше да се провали и Ивънтайн щеше бъде заловен — последният велик вожд на свободните земи, последната надежда на расите. А след като Ивънтайн бъде пленник, Мечът в ръцете му, последният наследник на Шанара мъртъв, а най-омразният му враг — друидът Аланон — загинал в пещта в Паранор — значи борбата щеше да е приключила, преди да е започнала. В Третата война на расите нямаше да има поражение. Той беше победил.
Махна с ръкава на плаща си и водите отново потъмняха, а изображението на Централната кула на крепостта на друидите изчезна заедно с хванатите там простосмъртни. После въздухът започна да кръжи буйно около черния дух, фигурата му започна да избледнява и да се разсейва в мъглата на стаята и постепенно изчезна. Накрая не остана нищо, освен басейнът и празната стая. Доста време измина, докато най-после раболепните любимци на Господаря на магиите се увериха, че Господарят отново ги беше напуснал. Тогава те изпълзяха от сенките и малките им черни фигури се затътриха нетърпеливо към ръба на басейна, където отново за надничаха любопитно, и с вайкане и хленч, продължиха да изплакват нещастието си на неподвижните води.
Във високата кула на Паранор, в отдалечената и непристъпна стая на Централната кула на крепостта на друидите четиримата смълчани, уморени членове на малката група от Кълхейвън крачеха мрачно в затвора си. Само Дюрън седеше тихо, подпрян на стената на кулата, а раната му така го болеше, че вече не можеше да се движи. Балинор се беше изправил до висок прозорец с решетки, поклащаше се леко на пети и наблюдаваше слабите лъчи на слънцето, които се промъкваха като дълги струи от движеща се прах И осветяваха мрачната стая с малки квадратчета слънчева светлина, които падаха нехайно върху пода. Вече повече от час бяха затворени в тази стая, зад огромната, залостена с желязо врата. Безвъзвратно бяха загубили Меча, а заедно с него и всякаква надежда за победа. В началото бяха чакали търпеливо, с вярата, че Аланон скоро ще дойде и ще премахне огромната каменна преграда, която им препречваше пътя към свободата. Зовяха го дори по име, надяваха се да ги чуе и следвайки гласовете им, да дойде в кулата. Мениън им припомни, че Флик все още го няма, вероятно се лута из залите на Паранор и ги търси. Но скоро вярата им се разколеба и накрая съвсем изчезна. И всеки си мислеше, без да го казва на глас, че няма да има спасение, че смелият друид и малкият човек от Вейл са се превърнали в плячка на Носителите на черепи, че Господарят на магиите е победил.