Мениън отново се замисли за Ший и се чудеше какво се е случило на приятеля му. Групата беше направила всичко по силите си, но то се оказа недостатъчно, за да спаси живота на едно малко човешко същество. А сега никой не можеше да предположи какъв му е бил краят, изоставен на грижите на пустошта в пограничните равнини на Източната страна. Ший беше изчезнал и вероятно е мъртъв. Аланон беше убеден, че ще намерят Ший, когато намерят Меча, но Мечът беше загубен, а нямаше и следа от липсващия наследник. Сега и Аланон си беше отишъл, загинал в помещението с пещта в Централната кула на крепостта — домът на неговите прадедите. Или ако не беше убит, тогава беше пленен и окован във вериги в някоя тъмница, така, както те бяха затворени в тази кула. Щяха да ги оставят да изгният или нещо още по-лошо, я всичко, което бяха изстрадали, щеше да отиде на вятъра. Усмихна се мрачно, докато разсъждаваше за съдбата им и му се искаше да има поне една единствена възможност да застане лице в лице с истинския враг и да размаха бързо меча си срещу всемогъщия Господар на магиите.
Изведнъж вечно бдителният Дейъл изшътка предупредително и всички застинаха на мястото си. Впериха очи в голямата врата и наостриха уши, застанали нащрек от тихия шум на стъпки по каменните стъпала отвън. Мениън посегна към меча на Лий, който беше в кожената ножница на пода и безшумно го извади. До него огромният обитател на границата вече държеше извадения си меч. Всички се насочиха с тихи, забързани крачки към входа и застанаха от двете му страни. Дори раненият Дюрън се надигна, олюлявайки се на крака и закуцука, превит от болка, за да се присъедини към приятелите си. Стъпките стигнаха до площадката и спряха. Настъпи миг на зловеща тишина.
После огромната каменна врата внезапно се отвори и се задвижи тежко навътре, а железните й панти поскърцваха тихо, поемайки цялата тежест на каменната плоча. В тъмнината се появи уплашеното лице на Флик Омсфорд, и очите му засвяткаха, когато видя затворените си приятели въоръжени и готови за нападение. Мечовете и боздуганите бяха бавно свалени, а изумените му приятели, които ги държаха, заприличаха на механични кукли. Малкият човек от Вейл влезе без особено желание в бледо осветената кула, засенчен отчасти от високата черна фигура, която вървеше след него. Беше Аланон.
Безмълвно се вторачиха в него. Потънала в пот, тъмната му фигура беше покрита с няколко пласта от пепел и сажди. Застана сред тях, едната му ръка беше поставена спокойно на малкото рамо на Флик. Усмихна се на реакцията им. — Аз съм добре — увери ги той.
Флик продължаваше да клати глава, все още не можейки да повярва, че Аланон го беше намерил.
— Видях го как пада… — опитваше се да обясни на другите.
— Успокой се, Флик, нищо ми няма. — Аланон погали малкия човек от Вейл по рамото. Балинор пристъпи крачка напред, сякаш искаше да се увери, че това наистина е Аланон, а не някакво привидение. — Мислехме, че си… загубен — продума той. Познатата присмехулна усмивка се появи на изпитото лице.
— Вината донякъде е на този наш млад приятел. Видя ме как падам в ямата на пещта заедно с Носителя на черепи и реши, че съм мъртъв. Но той не е знаел, че в пещта има много железни стъпенки, по които работниците се спускат в рова, когато го почистват и ремонтират. Тъй като Паранор векове на ред е бил фамилен дом на друидите, аз знаех за тези стъпала. Когато усетих, че злият ме повлече зад парапета, протегнах ръце и се хванах за тях на няколко фута под ръба. Флик, естествено, не е могъл да види това и силното пращене на огъня е погълнало гласа ми, когато му виках.
Спря и изтръска част от пепелта, полепнала по плаща му.
— Флик е имал късмет, че се е измъкнал от помещението, но после се е загубил в тунелите. След битката с Носителя на черепи бях изтощен, но имам специална защита от огъня и ми трябваше малко време, за да се измъкна от ямата. Тръгнах ла търся Флик, обърках се в лабиринта от подземни коридори, но накрая го открих. Изплаших го до смърт, когато го измъкнах на светло. После дойдохме при вас. Но хайде да изчезваме. Бързо.
— А мечът? — попита остро Хендъл.