— Няма го. Отнесен е някъде по-рано. Можем да говорим за това по-късно. Опасно е да седим тук, Гномите ще изпратят подкрепления, за да защитят Паранор, а Господарят на магиите ще изпрати още Носители на черепи, за да е сигурен, че няма да му създавате повече неприятности. След като Мечът на Шанара е все още в ръцете му, той бързо ще пренасочи вниманието си към плановете за нахлуване в Четирите земи. Ако успее да завземе Калахорн и пограничните страни достатъчно бързо, останалата част от Южната земя ще падне без съпротива.
— Значи много сме закъснели — загубихме — възкликна Мениън с горчивина. Аланон поклати глава енергично.
— Само сме надхитрени, но не и победени, принц на Лий. Господарят на магиите се заблуждава, че е победил, че сме унищожени и вече не представляваме никаква опасност. Защо да не използваме тази негова заблуда срещу него самия? Не трябва да се отчайваме. А сега последвайте ме.
Той бързо ги поведе през отворената врата. Миг по-късно стаята на кулата беше празна.
ГЛАВА 18
Малката група от гноми поведе Ший на север. Вървяха до залез слънце. Дългият преход ги отдалечаваше от бреговете на неизвестната река на север, в хълмистата местност западно от горите на Анар, граничещи със Северната земя. Релефът ставаше по-неравен, теренът се променяше — от степи в равнината Раб в неравна, хълмиста местност. След известно време групата се усети, че през повечето време се катери и слиза, вместо да върви по равно и започна често да мени посоката, за да избегне по-големите височини. Пейзажът беше красив — полянки и горички от стари, хвърлящи дебела сянка дървета с грациозно поклащащи се от лекия пролетен вятър клони. Но изтощеният човек от Вейл не забелязваше тази красота. Единственото, върху което можеше да се съсредоточи, беше да поставя единия си крак пред другия, а хората, които го бяха хванали в плен, безразлични към всичко наоколо, само го блъскаха да върви по-бързо и не го оставяха да си поеме дъх. До падането на нощта групата навлезе навътре в хълмистата местност и спря за нощуване източно от Паранор. Сънят връхлетя Ший толкова бързо, че единственото, което остана в съзнанието му, беше как се отпусна уморено върху тревата и заспа моментално.
Прилежните гноми го вързаха и запалиха огън, за да стоплят оскъдната си вечеря. Един от тях остана на пост, по-скоро по навик, защото си мислеха, че няма от какво да се страхуват толкова навътре в собствената си страна, а на друг наредиха да наблюдава отблизо спящия пленник. На вожда на гномите все още не му беше ясно значението на камъните на елфите, въпреки че беше достатъчно интелигентен, за да разбере, че те имат някаква стойност. Решил беше да заведе човека от Вейл в Паранор, където можеше да се посъветва с по-висшестоящи от него за съдбата на младежа и на камъните. Може би те щяха да знаят нещо за тях. Единствената грижа на гнома беше да прави това, което му беше наредено — да наблюдава този район. Извън това негово задължение не го интересуваше нищо друго.
Гномите запалиха огън и изядоха приготвеното набързо ядене от хляб и обезкостено месо. Когато свършиха, се струпаха около сгряващите пламъци и се загледаха любопитно в трите камъчета на елфите, които водачът им беше извадил по настояване на подчинените си. Набръчканите жълти лица се надвесиха над огъня и над протегнатата напред ръка на водача, в която камъните на елфите сияеха силно. Нетърпелив гном се опита да ги докосне, но силният удар на вожда го претърколи обратно в сенките. Изпълнен с любопитство, водачът на гномите докосна камъните и ги поразклати в отворената си длан, а другите ги наблюдаваха като омагьосани. Накрая се отегчиха от заниманието. Камъните бяха прибрани в малката кожена торбичка и отново поставени в куртката на вожда им. Уморените гноми отвориха бутилка бира, за да прогонят студа на нощта, пък и мислите си за непосредствените грижи: Малките жълти войници си предаваха бутилката от ръка на ръка, шегуваха се и се смееха шумно, като поддържаха огъня, за да ги топли. Дори и този, който беше на пост, се присъедини към тях, почти убеден, че не е необходимо да пази. Накрая бирата свърши и уморените преследвачи налягаха около огъня, увити плътно с одеялата. Постовият беше останал достатъчно трезв, за да хвърли едно одеяло върху спящия пленник. Просто си помисли, че няма да има никаква полза да го закарат в Паранор болен. След няколко минути мястото, което бяха избрали за нощуване, потъна в тишина. Всички спяха с изключение на пазача, който дремеше точно под светлината на слабия огън, който бавно гаснеше.