Ший спеше неспокойно и от време на време се стряскаше. Сънят му беше нарушаван от кошмарите на мъчителното бягство с Флик и Мениън към Кълхейвън, а после и на това злополучно пътешествие към Паранор. В сънищата си отново преживя битката с духа от Блатото на мъглите и с цялото си тяло усети студеното му лигаво докосване. Повторно изживя ужаса от допира на водите на мъртвешкото езеро, които се бяха плискали в краката му. Усети как отчаянието бавно се промъкна в цялото му същество, когато отново бяха разделени в Черните дъбове, само че този път той беше сам в огромната гора и знаеше, че няма начин да се измъкне. Щеше да се лута, докато умре в нея. Чуваше воя на скитащите вълци, които го заобикаляха в кръг и се приближаваха. Мъчеше се да избяга, щурайки се като луд из безкрайния лабиринт от огромни дървета. Малко по-късно картината се смени и групата се намираше пред руините на града в средата на планината Волфсктааг. Гледаха любопитно металните греди без да усещат опасността, която витаеше безмълвно в джунглата пред тях. Само Ший знаеше какво щеше да се случи, но когато се опита да предупреди другите, разбра, че не може да издаде нито звук. После видя огромното същество да изпълзява от укритието си и да напада нищо неподозиращите мъже, а той не можеше да се помръдне и да ги предупреди. Те като че ли не знаеха какво щеше да се случи, а съществото, огромна маса от черна козина и зъби, нападна. След това Ший се озова в реката, мяташе се и се преобръщаше бясно и напразно се опитваше да задържи главата си над бързите й води, да поеме глътка животворен въздух. Но беше повлечен надолу и усещаше, че се задушава. Направи отчаян опит да се пребори и се замята като луд, но затъваше все по-дълбоко и по-надълбоко.
После внезапно се събуди и се загледа в първите слаби отблясъци на светлината на приближаващата се зора. Ръцете и краката му бяха ледени и изтръпнали от впиващите се в тялото му кожени ремъци. Огледа неспокойно откритото пространство и видя тлеещите въглени на огъня и неподвижните тела на гномите, потънали в дълбок сън. Хълмовете бяха тихи и обгърнати в полумрак, толкова тихи, че младежът от Вейл чуваше собственото си дишане. От едната страна на лагера се виждаше самотната фигура на застаналия на пост гном. Малкото му тяло беше бледа сянка в отдалечения край на полянката близо до гъстите шубраци. Фигурата му беше толкова неясна в мъглявината на отиващата си нощ, че в продължение на няколко секунди Ший не можа да разбере дали това не беше част от храста. Отново огледа потъналото в мълчание място и, подпрян на лакът, прогони съня, взирайки се внимателно около себе си. Помъчи се да разхлаби каишите, с които го бяха вързали и таеше слаба надежда, че ще може да се освободи и да побегне към свободата, преди спящите гноми да го усетят. Но след няколко минути беше принуден да се откаже от идеята си. Ремъците бяха вързани много здраво и той не можеше да ги разхлаби, а нямаше достатъчно сила да ги скъса. За момент се загледа безпомощно в земята пред себе си, убеден, че с него е свършено, че щом гномите стигнат в Паранор, той ще бъде предаден на Носителите на черепи, които ще побързат да го убият.
После чу нещо. Беше само някакво прошумоляване, което идваше от тъмнината зад откритото пространство. Но то го накара да застане нащрек, да се огледа и да изостри слуха си. Елфските му очи зашариха наоколо, но всичко изглеждаше нормално. Измина известно време, докато различи самотния пазач в края на храста, но той не беше се помръдвал. После една огромна черна сянка се откъсна от храста, обгърна пазача и след секунди него го нямаше. Ший примигна, не вярвайки на очите си, но се увери, че не греши. На мястото, на което допреди малко беше пазачът, сега нямаше никой. Доста време мина, докато Ший чакаше да види какво ще се случи по-нататък. Зазоряваше се. Последните следи от нощта изчезваха бързо, а ръбът на златистото сутрешно слънце се появи над върховете на далечните източни възвишения.
Вляво от него се чу слаб шум и младежът от Вейл се извърна рязко. Иззад прикритието на малка групичка от дървета се разкри една от най-невероятните гледки, които младежът беше виждал някога. Беше мъж, облечен в аленочервено от главата до петите, тип, какъвто никой от Вейл не беше срещал. В началото младежът си помисли, че може би е Мениън. Спомни си, че веднъж беше видял планинеца е подобно аленочервено ловно облекло. Но почти веднага стана ясно, че това не е планинецът. Този човек не приличаше по нищо на него. Ръстът, стойката, походката бяха различни. В бледата светлина беше невъзможно да се видят чертите му. В едната си ръка носеше къс ловен нож, а в другата странен заострен предмет. Фигурата вървеше бавно към него и се приближи откъм гърба му. Ловният нож преряза кожените връзки и плененият младеж от Вейл бе освободен. После другият го заобиколи и застана пред него. Ший се ококори изумен, когато видя, че лявата ръка на мъжа липсва и на нейно място се подава шип, който изглеждаше ужасен.