— Ти със сигурност си по-добре осведомен по въпроса, отколкото аз — призна Ший, подбирайки внимателно думите си. — Аз съм от Южната земя и почти не съм излизал извън границите й, така че не познавам живота в тази част на света. Дължа на двама ви живота си, благодарен съм и на Келцът.
Енергичният непознат се усмихна щастливо на изразената благодарност, явно доволен от неочакваната любезност.
— Казах ти, че няма нужда от никакви благодарности — отговори той. — Ела тук и седни до мен докато чакаме Келцът да приключим с тази работа. Трябва да си поговорим още малко за това, което те е довело в тази част на страната. Знаеш ли, тук е много опасно, особено за самотни пътници.
Запъти се към най-близкото дърво и седна уморено, после подпря гърба си на тънкия ствол. Продължаваше да държи в здравата си ръка торбичката с камъните на елфите. Ший се надяваше, че непознатият щеше да го попита, дали са негови и той щеше да може да си ги вземе обратно и да продължи пътя си до Паранор. Другите от групата сигурно го търсеха или по източния връх на Драконовите зъби, или някъде по-нататък, близо до Паранор.
— Защо Келцът претърсва тези гноми? — попита младежът след кратко мълчание.
— Може да открие нещо, което да ни подскаже откъде са и накъде са се запътили. Може да им е останала някаква храна, от която бихме могли да се възползваме. Кой знае, може пък сред вещите им да има и нещо ценно…?
Млъкна рязко и погледна Ший въпросително. Протегна ръката си с кожената торбичка с камъните на елфите пред очите на младежа от Вейл. Държеше я като примамка пред преследвано животно. Ший преглътна трудно и се поколеба, осъзнавайки изведнъж, че мъжът през цялото време е усещал, че камъните са негови. Трябваше бързо да направи нещо, в противен случай сам щеше да се издаде.
— Те са мои. Торбичката и камъните са мои.
— А сега твои ли са? — Панамон Крийл се ухили наежено на младежа. — Не виждам името ти на торбичката. Откъде ги имаш?
— Баща ми ми ги даде — излъга Ший. — Имам ги от години… нося ги навсякъде като талисман, за късмет. Когато гномите ме заловиха, те ме претърсиха и взеха торбичката с камъните. Но те са си мои.
Облеченият в аленочервено негов спасител се поусмихна и отвори торбичката, изсипа камъните върху дланта си, като държеше торбичката със зловещия шип. Повдигна ги и ги задържа на светлината, възхищавайки се на яркия им син блясък. После се обърна към Ший и повдигна въпросително веждите си.
— Това, което казваш може и да е вярно, но възможно е и да си ги откраднал. Изглеждат доста скъпоценни, за да бъдат разнасяни насам-натам като талисман. Мисля да ги задържа, докато се уверя, че те наистина са твои.
— Но аз трябва да тръгвам, трябва да се срещна с приятели — изломоти отчаяният Ший. — Не мога да остана с теб, докато се увериш, че камъните са мои!
Панамон Крийл стана бавно, усмихна му се отвисоко и натика торбичката с камъните в куртката си.
— Това не би трябвало да се превръща в проблем. Просто ми кажи къде мога да те намеря и да ти върна камъните, когато проверя достоверността на историята ти. След около няколко месеца отново ще бъда в Южната страна.
Ший беше извън себе си от гняв и скочи вбесен на краката си.
— Аха, значи ти си крадец и нищо друго, най-обикновен разбойник! — разкрещя се той като луд и задърпа предизвикателно другия.
Панамон Крийл ненадейно се разсмя неудържимо, сложил ръце на хълбоците си. Накрая се овладя, поклати невярващо глава, а по широкото му лице се стичаха сълзи. Ший го погледна изумен, без да може да разбере какво толкова смешно има в обвинението му. Дори огромният скален трол изостави за миг заниманието си, обърна се и ги погледна. Широкото му лице беше мрачно и безизразно.
— Ший, наистина се възхищавам от хора, които говорят това, което мислят — възкликна непознатият и продължи да се киска очарован. — Никой не би могъл да те обвини, че не си досетлив.
Побеснелият човек от Вейл тъкмо щеше да му отвърне нещо, но се овладя бързо, като прецени трезво положението в объркания си мозък. Какво правеха тези двама непознати по тези места в Северната земи? И на първо място, защо си направиха труда да го спасят? Как дори можеха да знаят, че е пленник на малката група гноми? И моментално проумя истината. Тя беше толкова очебийна, че той просто не я беше забелязал.